Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Няма описание.
Автор: platanus Категория: Лични дневници
Прочетен: 41713 Постинги: 18 Коментари: 6
Постинги в блога
2  >  >>
Наскоро, както се ровех из едни отпадъци (обичайно мое служебно забавление), по конвейера се понесоха няколко листа, доста чисти и здрави. Бързо ги грабнах и ги хвърлих в личния ми контейнер. За по-нататъшна справка. Имам усет към тия неща; на пръв поглед нищо особено - няколко запазени листа хартия, обаче знам, че нищо не е случайно. Сигурен съм че самото Провидение ми ги изпраща, може би за да ме изпита, може би за да ми съобщи нещо, не знам. Но чувството рядко ме е лъгало, пък какво ли ще ми струва - само едно протягане, работа за няколко секунди, никой няма да забележи.

След това минаваха обичайните боклуци, нищо интересно, обаче да ви кажа, едвам дочаках края на смяната. Любопитството ме гризеше отвън и отвътре. Жоро ме видя на излизане от съблекалнята и ми вика:
 - Младеж, кво ше прайш тая вечер?
 - Ами обичайното - мръщя се аз, щото ми се иска час по скоро да остана сам и да се заровя в ония листове.
 - Е, и кво е обичайното? - подхилква се той.
 - Ами знайш как е, скапан от бачкане, една-две бирички и съм мортус...
 - А мадами няма ли, нещо а у?
 - Кви мадами бе, аз като се прибера и две не виждам!
 - Викам си аз - продължава оня - че тоя младеж ще иска да отидем малко да се повеселим...
 - Къде да се веселим?
 - Е, знайш къде - у Пешо Македонеца, къде!
 - Нямам сили, човек, честно ти казвам.
Оня ме гледа със съмнение, размисля нещо, нещо го осъмнява, обаче изглежда го домързя повече да се разправя с мене, само махна с ръка и си тръгна.

Най-после сам! Ква ти бира, кви мадами, тука се води детективска работа, алкохола замъглява съзнанието, жените - разсъдъка! Грабвам листовете и чета:


Моят първи коронавирус

Спомням си онзи ден много ясно, сякаш беше вчера. Дълго го отбягвах, но беше неизбежно да се срешнем. Бях на летището, да изпратя жената, когато към мен се приближи един висок господин, облечен в нещо като роба, пък с корона на главата. Беше с компания - още трима мъже и една жена - хора мълчаливи, с мрачни и навъсени физиономии.

Първо представи себе си - казвал се Вирус. Леко ми кимна (после ми обясни, че здрависването би намалило кралското му достойство), послед деликатно завъртя короната на главата си. Представи и останалите - Е Бола от Заир, Скрейпи от Англия, Свайн Флу от САЩ и А Виан Флу от Китай. Каза, че в момента били безработни, затова били толкова тъжни. Вечерта, ясна и топла, нещо обичайно за края на март, сякаш предразполагаше към откровения. Сигурно би ми разказал много повече, но нямаше време, гонеше самолета за Аржентина, след това през Ушуая и после в посока Антарктида. Каза ми, че вече си е свършил работата в България, сътрудниците, които е оставил ще продължат нататък, той имал пълна вяра в тях. Изказа опасения относно вероятността да кристализира в оня студен климат; не че се страхувал за живота си (тук се усмихна саркастично), обаче това щяло да забави световната експанзия. Твърдо вярвал, че без растеж няма живот, затова трябвало постоянно да растем. И да се размножаваме. Искаше ми се да го попитам - докъде? - но не посмях. Лицето му, доста кокалесто, с големи очни орбити, проблясващи отвътре с някакви странни тъмносини отблясъци (а къде са му очите?), ръцете му - много тънки и фини, даже прекалено фини, дългата му, плътна роба, която не откриваше нито една друга част от тялото, странния начин, по който говореше - всичко това силно ме безпокоеше, неясно защо. Чувствах се неудобно, сякаш това е среща, която на всяка цена трябва да избегна, но не можех. Не знаех как си тръгна, очите му ме приковаваха на място, хем исках да се махна, хем исках да остана.
След малко си тръгнаха, не разбрах как. В един момент бяха пред мен, в следващия ги нямаше. Мистерия.
Почувствах облекчение - "всичко свърши", казах си и се прибрах вкъщи.

[След три седмици]

Събудих се в болницата. Тишина. Много странна тишина... Да не е сряда? Станах от леглото и надзърнах през прозореца. Никакво движение, нито коли, нито хора. Ослушах се... Не, първо се ослушах, после станах. Няма значение. Не помня.
Все пак не беше съвсем тихо, просто беше необичайно тихо. Насреща блещеше и бърбореще някакъв телевизор, говореха за короната на моя познат. Какво ги интересува неговата корона? Плъзнала из целия свят, имало голяма паника (не употребиха същата дума, но тя някакси се подразбираше), взимали се крути мерки. Защо? Как така целият свят не може да се справи с една корона? Непонятно. За неговата компания не казаха и дума. Всички медии непрекъснато информирали населението, журналистите не мигвали ден и нощ... Защо? Сигурно защото са много работливи.
Само от едно ме е страх - тоя съмнителен тип и компанията му да не са ме заразили с някакъв грип, че нещо ме болят гърдите...

[бяло петно в паметта ми]

Сега говорят само за короната, била много опасна... Колко? Чета: шест процента от заразените умират. Лошо. Проверих колко е било зле положението с чумата през средните векове - при нелекуване, 80% от заболелите умирали до осем дни... Айде бе! Тва е още по-зле!

[бяло петно]

Пак няма какво да правя. Развличам се със статистики и пак си мисля за короната... Шест процента, обаче ако и аз съм сред тях? Кво ме топли, че девесе и няколко процента оцелявали? Гледам в една таблица, статистиката за самолетните катастрофи: имало значение как се представят числата, можело по три начина. Как така? Ами ей така, ако се измервало по изминати километри, най-безопасно било пътуването с рейс, най-опасно - с мотор. Добре, че никога не съм се качвал на мотор! Да ама на второ място по опасност било ходенето пеша... Как така? Не знам, не питайте мен. Измервало се в брой загинали на милиард километра... Как та... Не знам, статистика. Успокоявам се с факта, че никога няма да измина милиард километра. Ако се измервало по брой на... Айде, стига! Омръзна ми, и пак ме заболя главата.

[бяло петно]

Викам си - що се притеснявам за тия самолети, аз в самолет не стъпвам. Да, обаче ако някой аероплан ми падне на главата? Малко вероятно било. Малко, обаче не е нула, нали? Тва е се едно да те тресне някакъв астероид (макар и малък)... И пак се успокоявам със Средновековието - там вероятноста да загинеш от самолет е била кръгла нула. Просто защото изобщо не е имало самолети! Но е имало коне-катъри и мулета и тем подобни. Имало е коли, колесници, кораби (рядко), катафалки... Опа, последното не, там смъртността е нула процента.
Ами аз в коя статистика попадам? Не знам.

[бяло петно]

Нещо ми се вие свят, главата също ме боли, но може да е от грипа, знам ли?

[бяло петно]

Пак ми доскуча. Станах и обиколих стаята, дано намеря нещо интересно. На втората крачка се уморих, нещо ми треперят коленете. Гледам някакви листове, отгоре пише "Анамнеза". А, тва пък какво ли е? "Анамнеза на Петър Иванов Колев"... Звучи ми познато. "Дата на раждане: 1 март 1997 г." - я, колкото мен! "Пол: мъжки" - съвпада. "Адрес: София, Опълченска 22, етаж 18, апартамент 223" - че тоя адрес го знам! Чакай, чакай, започвам да си припомням някои неща! Само да не беше тва главоболие...
Чета нататък: "Пациентът се оплаква от хронично главоболие, повръщане, виене на свят, сънливост, трудности в говора, нестабилност при ходене." Същото, както и аз! Значи тва е за мен! Прочетох листовете няколко пъти, никъде не пишеше за грип. Успокоих се. Обаче какво ли значи следното: "Данните за пациента са установени въз основа на личните му документи". А също и: "Освен споделените от болния оплаквания, при наблюдението върху него се констатира и периодична загуба на съзнание. Скенерът на главата разкрива разкъсване на вените между мозъка и dura mater. Трите последователни сканирания показват бързо увеличение на обемния процес. Работна диагноза: остър субдурален хематом". Това опасно ли е? Не знам.

[бяло петно]

Пак ми се спи. Постоянно ми се спи. Ту спя, ту не спя. Кога спя? Не знам, всично ми изглежда еднакво. Сигурно спя когато сънувам.

[бяло петно]

Пак сънувах оная кола. Пресичам улицата, гъмжило от народ и само една кола. Аз бързам, бързам, закъде - не знам, обаче знам, че ако не бързам, ще изпусна - какво? Не знам. Нещо важно, нещо безкрайно важно. А колата се приближава, и аз тичам и блъскам хората, които вече не са хора, а някакви стълбове, бетонни стълбове с листа и отгоре нещо мига ту жълто, ту червено, понякога едновременно. Асфалта и той не стои мирен, а се гъне като дунавски вълни, аз се спъвам и падам, асфалта се завърта като водовъртеж, а отгоре ме връхлита нещо тежко, нещо желязно и ме притиска и ме блъска и не мога да дишам и пищя и рева, целият съм омазан с масло, сигурно колата кърви, стана ми жал за нея, навярно някакъв пешеходец я е блъснал...
Мятам се и не мога да се събудя, пищя и пак се озовавам на оная улица, обаче сега не е улица, а самолетна писта, и по нея се движи

 

Тук текстът свършва. Край на страницата, друга няма. Много жалко, стана ми интересно. Отгоре имаше дата: "20 март 2020", значи преди трийсе години. Трийсе години! Тогава съм бил на две и нищо не помня. След това колко епидемии минаха, свикнахме им вече. Обаче аз от медицина не разбирам, аз малко така от физика, туй-онуй...
Викам си, тоя е бил малко объркан, ква роба, ква корона, къв блясък? Сигурно много книги е чел. Аз не, аз чета само боклукчива литература, много разнообразна, но и много мръсна. Повечето пъти хич не е интересна - таблици с цени на лекарства и отстъпки, поръчки към рекламни агенции, договори, служебни писма, отчети, отвреме-навреме някоя десертация или дипломна работа... Тия последните много лесно се четат - голям шрифт, с голяма разредка. Веднъж ми попадна десертация за накакъв нов метод в BEUV литография (спомням си го много добре, аз почти не разбирам термините, обаче имам добра памет). Имало големи проблеми, оборудването било много скъпо (над 200 мильона неткредита на машина), лазерните лъчи се фокусирали трудно, имало много шум... Какъв шум при тия лазери? Лазерите се състоят от светлина, там не може да има шум. Аз от много четене взех да разбирам от физика и знам, че лазерите не дигат шум, така, че тука трябва да има някаква грешка.
Аз и четенето го научих от боклука; ей така, започнах работа на десет, баща ми ме заведе веднъж в завода и ми каза: "Сине, ти ще ме наследиш". Кво ще наследя, бе тате? А той с гордост ми показва конвейера (после научих, че така се казва). От четирсе години, казва, работя тук и работата постоянно се увеличава, така, че гладен няма да останеш. Гледам го - очите му блестят, сигурно е било от осветлението.
Любовта към четенето съм наследил от майка ми; откакто се помня, любимото й четиво е инструкцията към шевната машина (тва е най-дебелата книга, която съм виждал - над 600 страници фолио). Тя работи в една шивашка фирма, шият интериора (не знам кво е тва, тя така казва) на луксозни леки коли. Държат ги много строго, да не открадне някой парче кожа, че струвала колкото теглото си в злато. Това последното го четох в една предизборна брошура. Пишеше, че не било справедливо един процент от населението да се вози в такива коли (защо?), останалите 99 да бачкат като

 

Ох, уморих се, нещо ми се приспа, пък и главата нещо взе да ме стяга... За какво говорих преди малко?... Някой каза ли нещо? Не знам за вас, обаче аз ще полегна, само да ми мине гаденето, сигурно дето забравих да вечерям.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 440 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 12.03.2020 19:24
12.06.2018 13:53 - Грижа
  - Иска... Искам... Искам... Човек. Не... Не... Не... Искам чудовище.
  - Но сър, аз съм човек, а не чудовище! Е, почти, де (ирония: подпрограма I-266).
  - Къде е синът ми? Искам да го видя! Искам... - гласът му се срина в силните хрипове.
  - Кой от двамата, сър? - осведоми се Роби. - Заурий редовно превежда щедри дарения на болницата, а Фобий се грижи за вас по възможно най-добрият начин.
 - Защо съм гол? Искам дрехи!
 - Температурата в стаята е 25 градуса, сър, а завивката ви е изработена от наноолекотени сплави, които... - с лек упрек (подпрограма R-701) му говореше роботът, но пациентът не го слушаше. Той го хвана здраво за китката (алумни-фулерен) и го притегли към себе си. По-точно се опита да го притегли - Роби бе специално конструиран за биомедицинската индустрия и бе доста якичък (за може да се грижи за немощни, болни и умиращи).
 - Я ми кажи, - зашепна старецът без да го изпуска от хватката си - ти имаш ли душа? Свръхчувствителните микрофони регистрираха всеки звук в стаята - често се налагаше да ги рекалибрират, шумът от растежа на цветята непрекъснато се натрапваше - така, че въпросът на стареца не остана незабелязан в контролната зала. Фобий, нейният началник, нареди на Роби да не мърда, докато старецът не го пусне сам.
 - Нямам такава подпрограма в паметта си, сър, а и формално погледнато ("Не му чети лекции, скрап такъв!" - беснееше Фобий, но нищо не каза на глас), понятие "душа" е твърде метафизично и излиза напълно извън обхвата на моите компетенции.
 - Добре - старецът се поуспокои малко и отново се отпусна на леглото, но не пусна ръката му. Екзистенциалните въпроси кипяха в главата му и не му даваха спокойствие.
 - Но все пак, кажи ми! Какво е смъртта?
 - Предполагам, просто край на живота (успокояване: подпрограма Z-999). Връзките между невроните в мозъка се разпадат и съзнанието...
 - Не, не! - закрещя изведнъж старецът. Жизнените му показатели се сринаха. От ръката на Роби изскочи автоматична спринцовка и се впи в плътта му. След няколко минути, той пак бе върнат към живота. Агонията продължи през цялата нощ, въпреки непрекъснатото вливане на ултраморфин. На сутрината, още с влизането си в залата, Фобий бе извикан от един дежурен. Беше Деймий, човек мразен от всички, защото често го бяха засичали да превърта записите от последните минути на пациентите. Веднъж го хванаха, докато се опитваше да изнесе предсмъртни записи от болницата, най-вероятно, за да ги продаде на черния пазар. Тогава Деймий даде накакви объркани обяснения, че записите били за негово лично ползване, че нямал намерение да ги показва на никого - искал само да си ги пуска вечер преди да заспи. Фобий незабавно го уволни и го предаде на Нравствена полиция. Осъдиха го на един час нервозатвор. Следва обжалване, при което потното лице, заекването и уплашения му поглед предизвикаха съжалението на кмета и присъдата му бе намалена на десет минути, а след това бе върнат на работа. Оттогава, Деймий винаги разговаряше с Фобий на ръба на допустимата грубост. Той каза на шефа си, че само преди минути е умрял пациент номер 123.
 - Прати погребалните роботи - нареди му Фобий, - и им кажи да бъдат по-внимателни. Не искам да го влачат по пода. Той е... Той беше баща ми - прошепна на себе си, но дежурният го чу и на лицето му се появи зловеща усмивка.
 - Хайде, по-бързо, негодник! - развика се Фобий, виждайки, че нарочно се бави, а усмивката не слиза от лицето му.
 - Сър, съгласно третата поправка на закона за политическата коректност, нямате право да ме обиждате!
 - Затваряй си плювалника и действай!
Фобий се запъти с гневни крачки към вратата и рязко я отвори (конструкцията й беше доста архаична, беше монтирана по негово настояване - единствената привилегия, за която си позволи да се наложи над всички дежурни). Преди да я затръшне, отново изкрещя:
 - И никакви аутопсии!


КРАЙ
Категория: Лични дневници
Прочетен: 447 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 12.06.2018 13:57
 Тъй като за мен "писател" не е обикновена дума, а по-скоро титла - с която трябва да те наградят читателите, а не да го направиш сам; и тъй като до момента още не съм я заслужил, затова този текст е предназначен за кандидат-писателите. В него съм използвал изводи, до които съм достигнал сам, използвайки разсъжденията на по-умни и опитни хора от мен, както и неформални правила, които съм извлякъл от скромния ми опит в писането (тук изобщо не скромнича, а съм пределно откровен). На няколко места посочвам цитати, други мисли знам точно от чии чужди думи са били вдъхновени; повечето обаче трудно могат да бъдат проследени до първоизточника им (който може и да не е само един). Най-често имам предвид писането на художествени произведения, но съвсем леко съм "одраскал" и темите за документалните (популярни, не строго научни) и публицистични произведения. Този текст не е специализиран труд, а представлява бележки, съображения, някои изводи и разсъждения за писането, които имат повече препоръчителен, отколкото задължителен характер.
Публикувам го смело, без да се замислям за възможните последствия (гадна дума, брей!); притеснявам се само да не съм объркал значението на някой термин :)


1. Най-важното е да си зададете два въпроса: "Защо пиша?" и "Имам ли какво да кажа?". Отговорете им искрено и най-добре - само за себе си. Ако отговорът на първия е "само за пари", по-добре се откажете, така само ограбвате собствения си талант (ако изобщо го имате). Тогава по-скоро изработвате занаятчийски (или даже промишлен) продукт, а не създавате изкуство. Отговорът на втория въпрос е по-важен - ако нямате какво да кажете, защо изобщо пишете? Отговорете си честно (никой няма да разбере преди да публикувате нещо, а често - даже и след това), но за себе си задължително трябва да знаете отговорите. Ако не си отговорите чрез интелекта, тогава се "допитайте" до своята интуиция. Както и да го направите, трябва силно да вярвате, че в крайна сметка писането има някакъв смисъл за вас. Колкото по-важно е за вас (ако го правите не само за да чешете егото си), толкова по-добре ще изразите себе си... Или пък не? Възможно е да пишете, за да разберете нещо за себе си, за да се опознаете; и това го има.
Тъй като само в тези няколко изречения не мога да се спра подробно на тази тема, така, че спирам дотук. Достатъчно е само да я загатна, останалото е ваша работа.

2. Бъдете честен към читателите. Честността включва да не създавате очаквания у тях, които не можете (или не искате) да задоволите. Честността изисква да не им сервирате "на час по лъжичка", опитвайки се максимално да разтеглите обема на книгата или пък най-често - да си оставите достатъчно материал за втората, за третата... за n-тата. Честността изисква... много неща, и то все важни.

3. Уважавайте читателя. Тук имаме работа с деликатна материя... Не го подценявайте, но не го и надценявайте, най-добре пишете толкова сложно, колкото искате и по-точно колкото можете и колкото е необходимо за конкретното произведение. "Пишете толкова ясно, че повечето ви читатели да останат доволни, дори и да са разбрали малко или почти нищо от загатнатото" (моя интерпретация по [1]).

4. Мързелът е лошо нещо дори и в писането. Всички искаме да видим края на филма, за да му се насладим изцяло и в пълнота, но един писател (дори да е само кандидат) не трябва да избързва. Не може да напишете добро произведение, без да мината през главата и ръцете ви необходимия брой думи и изречения - ни повече, ни по-малко. Може да пишете с голяма бързина - по-принцип или в конкретен момент, - но не трябва да прибързвате, да претупвате нещата, особено най-важните моменти (ако не знаете кои са те, то писането не е за вас).

5. Парите не трябва да се подценяват. Официалното издаване на едно произведение (особено първото по-голямо - роман, новела или сборник с разкази) е важен атестат за един кандидат, нещо като зрелостен изпит за писатели. Но ако сте взели първия, не се възгордявайте, това все още не означава, че вече притежавате мечтаната титла (още по-малко, че я заслужавате). Качеството на писането не е право пропорционално на броя на публикуваните произведения, дори и гениалните писатели освен върхове имат и спадове, това е нормално. Обаче какво ли знам за тия неща, във всеки случай нищо от личен опит.

6. Най-важното е личната ви самооценка. След като напишете някоя дума, изречение, абзац или глава трябва да знаете дали то е добро и подходящо. Може в конкретния момент да не ви е ясно как да го подобрите (или дали изобщо да го оставите), но трябва да усещате дали е на мястото си. трябва да знаете дали е подходящо за произведението, за героя, за ситуацията. Ако е неубедително, досадно или излишно - вземете съответните мерки, може да не е веднага, но задължително преди окончателното завършване.
"Изкуството се състои в подбора на детайлите" [2]

7. Осигурете си спокойствие, някое място, на което лесно да можете да се концентрирате. В най-общия случай това е достатъчно тихо място, снабдено с минимални условия за писане: тетрадка с химикал или пък компютър.

8. Концентрация - без нея (дори да е само за кратко) нищо няма да стане. Може да имате такъв характер, че да пишете на "прибежки" - по няколко изречения наведнъж, последвани от неопределено дълги паузи помежду им. Няма проблеми, само, че по този начин ще ви е нужно много време, за да завършите нещо по-голямо. Но не се напъвайте - промяната на начина, по който пишете не е препоръчителна, това е все едно да станете друг човек, това е вашата писателска идентичност. Вие сте такъв, какъвто сте, приемете го и пишете, колкото и когато можете.

9. Не се щадете, използвайте всичките си способности (доколкото е възможно). Ако икономисвате усилията си, много от читателите ще го забележат, и не само ще си помислят лоши неща за вас, ами и може да ги пишат в интернет; ако прекалите, ако го превърнете в рецидив, ще ви зарежат - има още много кандидати за славата, а и за баницата. За себе си също ще съжалявате, че не сте се справили добре, че не сте използвали моментния си потенциал.

10. Лошото на писателството е, че и неубедителните ви герои, трябва да бъдат убедителни. За мен почти всичко в писането на проза се прави с определена цел (за поезията не отговарям, от писането на такава имам твърде бегла представа). Прозата, колкото и да е фантастична, метафорична и т.н. е повече въпрос на логика (но не преигравайте, все пак тя не е точна наука), а поезията е повече въпрос на чувства, макар, че и там занаятчийският  елемент не трябва да се пренебрегва.

11. Пишете както искате (и както можете). Пишете за каквото искате, но е хубаво да можете да заинтересувате поне един читател, който няма лични отношения с вас. Така ще е по-вероятно той искрено да хареса произведението ви и да намери в него това, което търси (защото всеки читател търси нещо, когато чете, дори и да не го прави съзнателно). Но (разбира се, точно когато започне да става хубаво, се появява и вездесъщото "но") трябва произведението ви да бъде адекватно - на целите, които сте си поставили и на вашата същност като човек. Художественото писане е отражение на живота (наистина, говоря сериозно!), понякога доста абстрактно или уродливо, но винаги... Е, изгубих си мисълта, за домашна довършете изречението по най-подходящия за вашия натюрел начин.

12. Вживявайте се в героите си. Разбира се, това не е задължително. Има голям брой възможности за това какво да бъде присъствието на автора в произведението - дали е "невидим" и в каква степен да изразява себе си чрез героите си; доколко и как борави с авторовата реч; какъв начин на повествование използва - първолично, третолично или екзотичното второлично (даже не съм сигурен точно какво е това, но е хубаво при всеки удобен случай да показваш големите си познания) или някаква комбинация от тях (това е висш пилотаж и ще трябва да се запишете за някой майсторски клас; засега аз не мога да ви помогна). Литературният контекст (разбирането ви за жанра в който творите) е много важен - трябва да бъде подходящ за епохата (setting-а, т.е. мястото и времето, в което се развива действието), която сте избрали - дори и тя да е измислена; а може и изобщо да няма епоха - при силно метафоричните творби; всеки герой трябва да говори, мисли и действа като себе си, а не като някой друг (освен ако нарочно не целите някаква прилика между двама или повече герои, т.е. чрез тяхното обезличаване да се опитвате да внушите нещо). Като цяло, лично аз първо си изяснявам какво искам да кажа (покажа, разкажа, но не и да докажа), а след това избирам жанра, който е подходящ за целите, които съм си поставил; ако работите по подобен начин, внимавайте, защото подходящият жанр може да се окажа, че е от тези, които не харесвате да четете :)
"Смятам, че романите са несполучливи не когато героите не са достатъчно задълбочени и пълнокръвни, а когато не успяват да ни научат как да се приспособим към конвенциите им, не успяват да разпалят жажда за героите си на своето ниво на реалност." [2]

13. Не си избирайте "целева група" от читатели, докато пишете. Ако например пишете детска литература, то е хубаво да знаете това предварително, обаче най-добрите детски произведения се четат с удоволствие и от възрастните. Трябва да съобразявате и езика, който използвате - например не е много удачно да вкарвате псувни в детска книга, макар, че сигурно може да има и изключения. Търсете читателската си аудитория след като завършите писането, това ще бъде много полезно за рекламата на книгата, независимо дали го вършите сам, с чужда помощ или други хора го правят вместо вас.

14. Снабдете се с речници. Трябва ли да казвам, че точната дума е най-голямото съкровище за всеки писател? Едва ли всички думи, които ще използвате ще се родят без чужда помощ, само в главата ви. Затова използвайте речници - синонимен (никой синоним не съдържа точно същия смисъл, както първоначалната дума; затова изборът на подходящ такъв е важен не само за да се избегне повторението - така думата и изречението придобиват поне малко по-различен смисъл); правописен (очевидно е защо ви трябва); тълковен (за да знаете какво е значението на думата или да ви помогне да я използвате по нов начин), етимологичен (ако ви интересува произхода, историята и родствените връзки на думите); фразеологичен (използвайте фразите внимателно, опитвайте се да ги приспособите за своите цели; в крайна сметка е най-добре също да се използва главно за вдъхновение). Може някоя дума да не ви трябва точно в момента, обаче кой знае, може тя да ви вдъхнови как да подобрите дадена сцена или пък чрез нея да ви хрумне нова, която да обогати сюжета или да ви е от полза по друг начин. Така или иначе, надиплянето на бели думи за черни дни е отлична инвестиция за всеки писател. Може да ви потрябва например речник на диалектни думи, или на турцизмите в българския език - в зависимост от това, за какво пишете; обаче ако не можете да определите какъв специализиран речник ви е нужен, моля, не ме питайте, най-вероятно трябва да се заемете с нещо друго или по-късно да се върнете към писането. Ако пишете нещо хай-фешън, потърсете речник на новите думи. Ако сте маниак, може да използвате дори и словообразувателен речник, но внимавайте да не се удавите в теоретичните води; има речници на чуждите думи, на литературните термини... Този последния, може да ви бъде много полезен, ако възприемате писането за сериозно занятие, защото ако знаете какво е "алегория", "метафора" и т.н., и още по-добре - ако можете да ги използвате на подходящите места и по подходящия начин, тогава имате голям шанс да станете добър писател. Разбира се, можете да използвате и интернет; не пренебрегвайте книжните речници, най-малкото ще впечатлите с начетеността си гостите си, когато ги видят. Моята мисъл работи по-освободено когато разгръщам страниците на "материална" книга, отколкото когато търся нещо по интернет, но всеки от двата начина има своите предимства и недостатъци; ако използвате и двата, те чудесно могат да се допълват.

15. Избягвайте прякото използване или внушаване на която и да е идеология. Като писател (или поне кандидат) би трябвало да имате някакви убеждения - политически, морални и т.н., обаче не занимавайте читателите твърде много с тях. Ако искате ясно да ги изразите, то пишете публицистика или станете журналист; в една художествена творба представянето на някоя идеология (независимо дали и доколко я споделяте) трябва да бъде средство, а не цел. Ако някоя идеология е важна за вашия сюжет, то по-добре я "вкарайте" в устата, в мислите и действията на един или повече герои, отколкото да я натрапвате директно. Обаче не приемайте тези думи буквално - днес най-много се цени литературното правило "не разказвай, а показвай", много читатели искат сами да открият внушенията и посланията на автора (при което някои от изводите ще имат малко и почти нищо общо с намеренията на автора - разбира се, доколкото съзнателно ги е формулирал за себе си), но (пак това "но"!) лично аз много обичам и пищния, разточителен, описателен стил на някои писатели. Дори и книги, които имат претенции да са документални, губят много, ако авторът прекалено упорито се опитва да налага личното си мнение за някоя историческа личност, събитие или явление. Още по-лошо е, когато не личи той да прави каквото и да е усилие да бъде безпристрастен. Съществува и другата крайност при този тип четива - писателят е толкова стерилно безпристрастен, че книгата му е суха и безлична. Може да показваш своята гледна точка по деликатен начин (все пак, не и прекалено често), а не да я навираш в очите на читателя.

16. Не съм привърженик на схващането, че назубрянето на граматическата теория непременно е полезно за писането. Още по-малко е задължително, тези само знания ще ви отклонят и затрудят при постигането на основната цел (а тя е да пишете смислено и убедително), ако се опитате да ги получите след като веднъж сте решили да пишете; ако вече ги имате, чудесно, обаче внимавайте текстовете ви да не бъдат неестествено прецизни, тоест скучни. Сигурно те са задължителни, ако сте филолог, обаче за да пишете добре, не е необходимо например да знаете всички отсенки при използване на деепричастията (тук филолозите вече ще ме бият); лично аз най-вече разчитам на усета си за езика (доколкото го имам), за да определя, дали нещо ми звучи добре или не; ако не звучи добре - премятам думата или фразата много пъти наум; ако нещо ми "замирише", значи най-вероятно съм настъпил по мазоля някое граматическо правило или съм объркал изписването на думата (на включените в речника на Читанка думи са посочени и някои грешни изписвания; ако имате подобна нагласа, четейки ги можете добре да се посмеете, а дори и да ви хрумне нещо ценно). Всичко това важи дори и за глаголните времена. Ще попитате как се постига това? Отговорът със сигурност ви е добре познат - с четене. Е, знам поне някои основни правила :)

17. Знайте, че ще работите на ненормиран работен ден. Този труд не се плаща на час, следователно, няма и минимално работно възнаграждение; много често се работи в необичайни за нормалните хора часове и не очаквайте някой да ви плати за извънреден нощен труд или за такъв по време на официалните празници. Изобщо заплащането може да е доста несправедливо, а е възможно и спечелите много малко или нищо. Дори ако никое издателство не приеме ръкописа ви (или не сте достатъчно търпелив) може да се наложи сами да платите издаването.

18. "Писането е комуникация — и задължението да я постигнете е ваше." [1]

19. "Бъдете търпеливи и продължавайте да работите. Може би това е най-добрият съвет, който мога да ви дам по всички въпроси на писането на художествена проза." [1]

20. Накрая може би ще запитате - "А как да продавам книгата си?" Отговорът ми е, че не знам, надявам се тепърва да науча как се прави на практика, а на теорията няма да се спирам повече отколкото го направих в номер 17, защото тук целта ми е да засегна темата за писането, а не за продажбите.

21. За проучванията - не използвайте проучването на тема, която не познавате добре като оправдание, че не пишете самия текст. Проучванията са важни, особено за фантастиката и историческите романи, но колкото и да са подробни и успешни, те не могат да заместят текста на творбата. Не се оплитайте в твърде много подробности, убедителност може да се постигне не само с натрупване на детайли за измисления от вас свят (които взаимодействат помежду си по правилния начин), най-важното мисля, е героите да отговарят на изискването, описано в цитата от номер 12.

22. Ритъмът е много важен елемент от гледна точка на възприемането на творбата ви. Ако той е неравномерен, възможно е да "спъва" читателя на всяко изречение или абзац. Някои даже успяват да препънат читателя дори и в само рамките на една-единствена фраза! Безспорно, за да се постигне най-подходящия ритъм е нужен върховен професионализъм, но какво вече изяснихме, това писание е предназначено само за кандидати, затова толкова по този въпрос.

23. Най-трудното не е да се започне някой роман, а да се завърши. Много хора започват да пишат и никога не стигат до края (по едно телевизионно  интервю на Георги Бърдаров, не си спомням точните му думи).

24. "Не чакайте вдъхновение, за да пишете. Вдъхновението идва по-лесно, когато пишете, отколкото когато не пишете. Не е нужно да имате вдъхновение, за да седнете и да започнете. Не ви е потребно да бъдете "в настроение". Струва ми се, че ще е много добре, ако не сте зависими от настроенията. По този начин, първо, ще придобиете навика да пишете при всички обстоятелства, и второ, тъй като писането отразява състоянието на вашето съзнание, творбата ви ще притежава цяла гама от настроения. Разнообразието ще направи произведението ви по-интересно. Може би сте депресирани? Чудесно, в такъв случай бихте обрисували добре депресиран герой. В приповдигнато настроение ли сте? Не го прахосвайте в празнуване. Предайте го на белия лист. Множество творби страдат от липсата на настроение — може би защото авторите са склонни да пишат само когато са спокойни. В крайна сметка приказките за талант, вдъхновение, гениалност са отклонение от същността на нещата. Просто седнете и пишете!" [1]
Просто ли?! Ех, да беше толкова просто... Обаче ако беше, нямаше да е толкова удовлетворяващо.


За да обобщя, ще ви кажа, че всъщност да се напише добро произведение е много лесно! Ще ви разкрия една вълшебна формула, която ще ви гарантира успех, която е следната (рекламации се приемат само преди извършване на плащането):    

Въображение (I) + жизнен опит (II) + търпение (III) + упоритост (IV) + богат речник (V) + идеи (VI) + физически условия (VII) = Висококачествено литературно произведение    


Легенда за параметрите на формулата:
(I) За възрастните е почти константа;
(II) Във всеки конкретен момент е даденост; хубаво е, че може да се обогатява, но това зависи от начина ви на живот;
(III) Отделете достатъчно време, за да обмислите и свършите всичко добре; тук се включва и част от концентрацията;
(IV) Различно е от търпението, макар, че е свързано с него; най-общо, упоритост е да не се отказвате заради трудностите и да не прекалявате с чакането на вдъхновението, т.е. да не позволявате мързела да ви завладее за твърде дълго време; тук се включва останатата част от концентрацията;
(V) Добива се с четене;
(VI) Все пак би трябвало да знаете с какво да изразите нещата, които искате да кажете;
(VII) Подходящо място и средство за писане.


Някои от "правилата" имат иронична нотка, няма да ви казвам точно къде и каква, ако искате да станете писател, то трябва да определите сами, а може и вината да е в мен - да не съм обяснил достатъчно ясно мислите си... Кой знае? Все пак и аз съм кандидат, точно като вас. Много често използвах думата "достатъчно" и със сигурност у някого ще възникне неизбежният въпрос: "А колко е достатъчно?" Ще отговоря така: "А каква е съобразената скорост на един автомобил?". Същото е - зависи от конкретните условия, затова трябва да сте гъвкави в тактиката, но праволинейни в стратегията; веднъж изберете ли я, спазвайте я дисциплинирано, защото иначе може да катастрофирате.     


Използвана литература (пряко или косвено):
1. "Курс по творческо писане" - Йосип Новакович.
2. "Как действа литературата" - Джеймс Уд.
3. "Да поставиш дявола на колене. Писането на проза като занаят и живот" - Чарлз Бакстър, Питър Търчи.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 541 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 04.04.2018 01:44
Веднъж китайският император се разхождал из личната си градина, която се намирала на личната му планета. Било началото на месец юни и прекрасната миризма на цъфнали липи била навсякъде. Видял, че в края на една пътека работници берят дъхавият цвят и го изсипват в плетени кошове. Решил да провери как върви работата и се насочил към дърветата. Още щом го видели, работниците спрели работа и паднали ничком на земята. Той им махнал с ръка да продължат и отишъл до един от кошовете. Бръкнал вътре и извадил шепа цветове. Какво било учудването му, когато видял тук-там леко изгризано, имало и няколко малки паяжини, а няколко мравки се щурали насам-натам. Разгневил се страшно и извикал:
 - Какво?! Аз, най-великият владетел във Вселената, пия чай от тия проядени боклуци? Къде е главният градинар? Доведете ми го веднага! Стражите се разтичали начаса и още преди владетелят да хвърли с отвращение злощастните цветове, градинарят вече стоял с наведена глава пред него и примирено очаквал участта си.
 - Как смееш да пробутваш на царската трапеза тези негодни цветове? Отсечете му главата!
Градинарят се хвърлил в краката му и започнал да се моли:
 - Недей господарю! Моля те, пощади ме! Някакви буболечки са гризнали малко, никой не може да ги спре...
Императорът помислил малко и казал:
 - Добре, този път ти прощавам, за да разбере цялата Вселена, че няма по-великодушен владетел от китайският император. Обаче ти заповядвам да провериш всяко отделно цветче и да изхвърлиш всичко, което има и най-малкия недостатък! Градинарят заплакал от облекчение:
 - Благодаря ти господарю! Благодаря ти господарю! Благодаря... - започнал да вика той и да се кланя доземи.
 - А за следващата реколта какво ще правиш, какво ще чиниш, не знам, но искам цветовете да са без нито едно петънце и да не са ги лазели никакви буболечки - прекъснал го императорът и се обърнал да си ходи.
Градинарят набрал малко смелост и се опитал да възрази:
 - Но господарю, боболечките не са хора, не можеш да поставиш стража да ги пъди...
 - Млъкни и се махай от очите ми, докато не съм размислил! Ще намериш начин. Ако ли не, ще погубя не само теб, но и семейството ти - отпратил го императорът и царствено се отдалечил.
Градинарят останал на колене и започнал да мисли: "Ех, засега отървах кожата, ама как да изпълня заповедта на императора?", но си спомнил за по-спешната задача, наредил на един работник да намери чиста маса и да я застеле с чисто платно, а на друг да занесе няколко коша с цветове до нея... И така, три дни и три нощи отбирал цветчетата едно по едно и ги събирал в чисто нов кош. Отбирал и мислел, отбирал и мислел: "Как да накарам тия проклети буболечки да не кацат на дървото? Как да прогоня мравките от клоните му?" Мислил, мислил, нищо не измислил, но успял да прочисти цветчетата. Тръгнал да се прибира в къщи и по пътя минал покрай един сарач. Решил да спре и да го погледа как работи, та дано забрави тежките грижи. Майсторът тъкмо разнищвал края на един конец. След това го прекарал през восък, за да шие по-лесно кожата и за да е по-траен. Както го гледал градинарят, изведнъж му хрумнало как да изпълни заповедта на императора. Затичал се обратно към двореца, въпреки, че бил капнал от умора. Там вдигнал под тревога всички придворни шивачи и плетачи на кошници и калфите им. Те отначало се мръщели, но след като разбрали, каква е работата, веднага се разтичали и започнали работа. Какво измислил градинарят: да изтъкат от най-фин бамбук рехава мрежа, през която въздухът и дъждът да минават свободно, но дори и най-малкото насекомо да не може да проникне. Захванали се всички за работа и девет дни и девет нощи не подвили крак. Успели да направят мрежата и да заградят отвсякъде трите императорски липи. Не щеш ли, точно когато свършили, покрай тях минал един странник със стари и окъсани дрежи и им казал:
 - Правите голяма грешка. Така пчелите няма да могат да...
 - Кой си ти, човече? Кой ти дава право да се месиш в императорските работи? И изобщо, кой те пусна в дворцовите градини? Веднага да се махаш и да не съм ти видял повече физиономията! - нахвърлил му се градинарят.
 - Ако само ме изслушате... - замолил се странникът.
Градинарят го жегнало някакво съмнение, но се страхувал, че странникът ще намери някакъв недостатък на неговата мрежа. Затова отново се разкрещял:
 - Махай се, преди да съм извикал стражата!
Странникът си тръгнал кротко и без да каже повече нито дума. Отдъхнал си най-после градинарят и спокоен се прибрал вкъщи. Минало лятото, минала есента, зимата и дошла следващата пролет. Градинарят с нетърпение чакал новия цъфтеж. Годината се случила добра и той не можел да си намери място от щастие. Не щеш ли обаче дочул странна новина. Императорските пчелари се оплаквали, че нея година медът бил много малко. Господарят им още не бил чул новината, но всички тръпнели от страх, какво ще се случи, когато разбере. Един ден и това се случило. Разгневен, императорът извикал главният пчелар. Човечецът се явил пред него, целият треперейки от страх.
 - Какво оправдание ще измислиш? - попитал го императорът.
 - Мисли бързо и гледай да ме убедиш, защото иначе... Знаеш какво те чака.
 - Господарю, нямам никаква вина. Главният градинар е направил толкова фина мрежа, за да опази вашите липи, че пчелите не могат да стигнал до цветовете и да пият нектар. Затова се принуждават да летят толкова далече, за да намерят храна, че някои умират от изтощение преди да се върнат в кошера...
 - Хахахаха! - засмял се императора. - По-глупаво обяснение досега не бях чувал.
 - Кълна се господарю, това е самата истина. Един странник ни предупреди за това, още докато плетяха мрежата, но ние не му повярвахме...
 - Странник ли? Кой е този странник? - учудил се императорът и заповядал на стражата, ако трябва да претърсят цялата планета, но да намерят този странник. Началникът на стражата излязъл угрижен, но още пред портите на двореща видял някакъв окъсан селяк и решил да го попита:
 - Човече, знаеш ли кой предупреди императорските пчелари, че медът тази година ще е малко?
Селякът го погледнал и му отговорил:
 - Да, това бях аз.
 - Така ли? - удивил се началникът. - Тогава трябва веднага да се явиш пред императора по негова лична заповед.
 - Добре, - съгласил се селякът и тръгнал след началника, а от двете му страни го пазели стражници.
Явил се той и коленичил пред трона. Императорът го погледнал с любопитство:
 - Ти ли си този мъдер човек, който предвижда бъдещето?
 - Господарю, аз съм само един скромен ваш слуга и не мога да предвиждам бъдещето. Предупредих вашите пчелари, защото познавам природните закони.
 - Ако това, което казваш е истина, значи наистина си мъдър... - казал императорът. Започнало да му става все по-интересно.
 - Кажи, в коя школа си изучил природните закони?
 - Не съм учил във школа, господарю, аз съм прост сеяч на ориз. А природните закони научих чрез наблюдение.
На императора му станало много весело от този отговор:
 - С наблюдение? - със съмнение го попитал той.
 - Е, и аз в момента те наблюдавам, но не знам нищо за теб, освен това, което сам ми каза. На теб природата ли ти говори? Разбираш ли езика на пчелите? Можеш ли да говориш с тях? - попитал го подигравателно императорът.
 - Може да се каже, че го разбирам, господарю, но не го говоря - отговорил му сериозно селякът.
 - Е, и какво ти казват? Не, остави - казал изведнъж императорът. - Като си толкова умен, я ми кажа, как да сторим така, че хем насекомите да не ми ядат цветовете, хем пчелите да стигат до тях и да пият нектар?
 - Трябва да се направи компромис, господарю - казал смирено сеячът. - Не може да имате и двете неща едновременно.
 - Как?! Та аз съм най-велият владетел във Вселената! И ти имаш смелостта да ми кажеш, че за мен и за моите поданици има нещо невъзможно? Как смееш?? Отсечете му главата - извикал на стражите той.
Двама стражника бързо се пуснали към селяка и здраво го хванали за ръцете, но той дори не трепнал:
 - Простете господарю, но ако само ме изслушате, ще ви обясня всичко.
 - Добре, - съгласил се императорът, но дал знак на стражите да не отслабват хватката си. - Е, да чуем какво е обяснението? - отново любопитството надделяло над гнева му.  - Всичко в природата има смисъл. Всяко животно и всеки стрък трева са част от общото цяло и всяко същество зависи от всички останали - казал странникът и отново замълчал.
 - Е, това ли е всичко? - попитал императорът. - Не полагаш достатъчно старания, за да запазиш живота си. И даже отново ме предизвикваш, като твърдиш, че завися от някакви си пчели и други буболечки.
 - Не ви предизвиквам, господарю. Пред законите на природата всички сме равни. Ако ги няма пчелите, не само медът ще изчезне от вашата трапеза, но и ще има много по-малко плодове и зеленчуци. А тези, които все пак ще могат да се отгледат, ще са с лошо качество, колкото и да се стараят вашите градинари.
 - Добре, добре. Виждам, че си много упорит и затова ще ти задам един последен въпрос, защото ми омръзна да се занимавам с теб... Какво трябва да направят моите градинари, за да запазят чист липовия ми цвят?
 - Ако наистина желаете да е чист, трябва да потърсите свирепото племе на противогазите. Те носят едни плоски кутии на гърбовете си и с дълги пръчки поръсват със ситна мъгла дърветата. Така по вашите цветове няма да има нито едно петънце, нито някоя боболечка ще посмее да доближи до дърветата и да...
 - Чудесно! - прекъснал го императорът. - Ето, че имало начин! Защо не ми каза още отначало за него?
 - Защото господарю, тайните отвари на противогазите струват колкото теглото си в платина и...  - Теглото си в платина ли? Но аз съм приказно богат, ще им платя колкото поискат! - зарадвал се императорът.
 - Но господарю, ако ги повикате, тези тайни отвари ще проникнат и във вашето тяло и бавно, но сигурно ще ви разболеят...
- Какво?! Това племе ще иска да ме убие? - извън себе си от учудване възкликнал императорът.
 - Не господарю, не и нарочно. Но аз ви казах - можете да имате или безупречни на вид цветове, които ви тровят или цветове с несъвършен външен вид, но полезни за вашето здраве. Не и двете едновременно.
 - Ако това е истина, кое цивилизовано племе би потърсило тези тайнствени противогази? Никое разумно същество не би се тровило само. Ако никой не купува стоката им, те ще умрат от глад. Пък и тези отвари - не тровят ли и хората от племето на противогазите? - попитал императорът.
 - В централните райони на галактиката има много варварски племена, които ги търсят, господарю. За тях външният вид на храната е по-важен, отколкото собственото им здраве - отговорил му селянинът. - А отговорът на втория ви въпрос е - да, тровят ги, и въпреки, че носят страшните си маски, те плащат висока цена за своя занаят - никой противогаз не доживява до дълбока старост. Всички от племето умират млади. И никой от тях не е забогатял...
 - А кой прибира златото? - полюбопитствал императорът.
 - Тези, които забъркват отварите. Никой не знае точно кои са те, но се носят слухове, че ги правели алхимиците от агрохимическата планета Череп и кости...
 - Това го казваш ти, а аз не мога да имам доверие на един толкова дързък селяк - усъмнил се императорът. - Пък и не може да има толкова варварски племена, че да се тровят сами... И толкова зли магьосници, че да забъркват такива коварни отрови... Ще заповядам да ти отсекат главата, след като не можа да ме убедиш, а после ще накарам моите градинари и пчелари да намерят решение на проблема.
 - Господарю, можете да ми отсечете главата, но това няма да промени природните закони - казал селякът.
Императорът се замислил. "Вярно е, че селякът е прекалено дързък", казал си той, "но в думите му има някакъв смисъл. Изглежда тия прокъсани дрехи и остър език крият един мъдър човек...", а на глас казал следното:
 - Добре, ако ми кажеш как да реша въпроса и това обяснение ми прозвучи убедително, ще ти пощадя живота - смилил се над него императорът. - Говори, - заповядал му той.
 - Вече разгледах внимателно вашите градини... - императорът аха-аха и да го попита как е успял да се промъкне в тях, но пак му станало интересно и не го прекъснал... - и видях, че няма достатъчно разнообразни растения, а някои от тях са разположени на неправилни места. Видях и, че вашите градинари толкова старателно изчистват плевелите, че оставят почвата съвсем гола, а това е много вредно за плодородието й. Видях и, че...
 - Спри! - прекъснал го императорът. - Как си успял да видиш и да разбереш толкова много неща?
 - Когато наблюдавам природата, садя ориз или върша нещо друго, аз насочвам мислите си само към това, което правя в момента. Нищо друго не ме интересува. Така успявам за кратко време да осмисля и преценя много неща - селякът млъкнал за момент, но императорът не казал нищо, затова продължил:  - Ако човек прави всичко с любов и ако наблюдава непредубедено природата, то ще знае и как да намери решение на всеки въпрос - завършил странникът.
 - Не съм доволен от отговора ти, - казал императорът. - Ако имах нужда от философстване, щях да повикам моите придворни философи. Дадох ти ясна задача, а ти не можа да я решиш. Какво последно ще кажеш в своя защита?
 - Господарю, ако ми позволите да давам съвети на вашите придворни, то ви обащавам, че за по-малко от година ще намерим решение, от което ще останете доволен.
 - Давам ти срок до следващият цъфтеж на липите - казал императорът. - А сега си върви, твърде много време ти отделих - наредил му той.
Селякът се поклонил ниско няколко пъти и му благодарил сърдечно. След като излязъл от тронната зала, сеячът веднага се захванал за работа. Съветвал, показвал и сам вършел част от работата. Така минала цяла година. Императорът бил толкова зает с неотложни галактически дела, че през това време нито веднъж не успял да отиде в градината. Но към края на юли успял да се измъкне в пролуката между две аудиенции (най-могъщият човек във Вселената не разполагал със собственото си време) и с огромно нетърпение отишъл в градината. Голямо било учудването му, когато навлязъл в нея... Нямало нищо общо със старата градина. Сякаш се намирал на чуждо място. Да, големите дървета и храсти били там, но много променени. За първи път виждал толкова наситено тъмно зелени листа, толкова ярки и уханни цветове. Геометрично правите линии били изчезнали. На тяхно място имало малки горички, полянки с неподредени цветя, поточета, които сякаш следвали свои, неведоми пътища... Отбил се и до липовите дървета. Те вече били прецъфтели, но той си спомнил за миналогодишния си гняв. Тази мисъл обаче предизвикала само вътрешната му усмивка. Императорът се върнал в двореца си и веднага заръчал да му поднесат редовната чаша липов чай.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 584 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 21.08.2017 13:44
   Него ден станах рано, очистих снега пред дама - през нощта беше натрупал три педи, - преметох на козите, изринах на прасето и кравата. Направих богата попара на Прасчо - ръжено брашно и варени картофи. Мислех, както правех обикновено, да му я забъркам с топла вода, ама той толку врещеше, че ми късаше нервите.
   Нахраних и другите добичета. Исках и да измия с маркуча, обаче водата не текна - сигур тръбата след резервоара беше замръзнала. Или пък имаше няква авария, в тоя студ всичко е възможно. След малко се сетих, че тръбите на водопровода са отопляеми, сигур проблемът беше у мене. Прибрах се вкъщи и тъкмо да запаля печката, отвън се обади дебелият глас на Гочо:
   - Стопанинооо, тука ли си? Идвай да ти говоря важни неща!
С Гочо се познавахме кажи-речи от деца, още когато носехме конопени гащи, но той продължаваше да се държи така, сякаш е световният президент. Спомням си една случка с него, май бяхме в трето отделение... но да не се разсейвам излишно. За кратко потънах в спомени, обаче Гочо не се отказваше. Сигур беше чул, че прасето престана да врещи - значи съм вкъщи.
   - Тук съм Гочо, ей сегичка ида! - подвикнах му аз.
   - Айде по бързо, бачоолу, че премръзнах на тоя бахър!
Нямаше как, трябваше да изляза и да видя какво пак е намислил тоя политикан.
   - Кажи Гочо, що те води насам? - попитах го, като се явих пред него.
   - Ти - казва, - трябва да гласуваш за Мюсюлманска Европа... - изтежко започна той, погледна ме твърдо и зачака.
   Аз очаквах подобна атака. Преди седмица пак беше дошъл и ми вика: "Петре, днеска пристигна камион с дърва. Пред училището е, само трябва да ги пренесеш до вас - един кубик са за тебе. Без пари - подарък от Мюсюлманска Европа". А аз му казвам: "Как да ги пренеса, бе Гочо, с кравичката или с козичките? Знайш, и каручка нямам". Той се разгневи и взе да ме хока: "Ние - кай - в устата ви храним, а вий, хаирсъзите му недни, искате и да ви я дъвчем!" Но не се беше ядосал много, щото добави: "Ти вчера на площада кюфтета и кебапчета яде ли?" - "Ядох". "А кой ги осигури, знайш ли?" - "Знам". "Е, тогаз знайш и за кого да гласуваш!" - довърши той и си тръгна.
   - Що бе, Гочо? Що не за друга партия? - направих се на наивен аз.
   - Щото, бачо, ако Мюсюлманска Европа спечели изборите за световен парламент, сички ще се облажите от продажбата на нефта... Дори и ти!
   - Не знам, Гочо, стар съм вече, не знам дали...
   - Стар ли? - озъби се той. - Ти си още на шейсе и девет, на твойте години повечето раждат първо дете!
   - Аз не мога да раждам, Гочо... - благо му възразих, но той ме отряза:
   - Не можеш, щото не искаш!
Тук благоразумно замълчах. Той само махна с ръка, и аз все пак се осмелих да се обадя:
   - Пък, и Гочо, нали знайш, днеска е Задушница и трябва да...
   - Квоооо?! Ти още ли вярваш в тия религиозни дивотии?! Ако твойта се беше съгласила да я замраз... - изрева той, но аз смирено го прекъснах:
   - Недей бе Гочо, имай малко милост поне към умрелите...
Той като че ли омекна и нещо се позамисли, но изведнъж ме сграбчи здраво за лакътя и рязко ме дръпна към себе си:
   - До час да си гласувал! Знайш за кого! Иначе... - при тия думи той ме пусна и усука двата си юмрука, сякаш изцеждаше дреха. Работата ставаше дебела и аз се реших да преговарям:
   - Гочо, айде да напрайм така: знайш, че малко недовиждам...
   - Недовиждаш, щото не си направи нанопермутация на окото, кога му беше времето!    - Гочо, от хората чувах, че имало много странични факти след тия операции, затуй се отказах.
   - Има, дръжки! Ти няма да слушаш ония ненормалници от Естествен живот! Аз като ти говорех навремето - "Петре, направи си една перфорация на окото", ти не щя да ма чуеш!
   Изглежда пак му стана студено - Гочо винаги си е бил малко кекав - пък и сигур му писна от толкоз мозъчно напрежение, та не се пусна в любимите си натяквания и пак си дойде на думата, но с коварна маневра:
   - Ти дърва взе ли?
   - Взех, ама...
   - Кво ама?
   - ... Руско Московчето ме одра десет неткредита само да ги прекара до горе, и сам си ги натоварих и раз... - изстрелях думите колкото се може по-бързо, обаче той вече бе изгубил търпение и се развика:
   - Ако мислиш, че шта калесвам цял ден, не си познал! Бегом към терминала!
   - Терми... терми... термикакво, бе Гочо? За ква баня ми говориш?
   - Пак ми хитрейш, мискинино! Думам ти за тер-ми-на-ла, разумейш? Оная машина, дето вчера я сложиха в общината! На нея се гласува!
   Въпреки резкия тон, усетих, че ядът му се поразсея - Гочо много обичаше някой да изглежда по-глупав от него, дори и ако е наужким - и пак пробвах с дипломацията:
   - Гочо, айде да ида да са избръсна и ще сляза до тоя терми...нал.
Той се ухили и така силно ме тупна по рамото, че бълхите ми изпадаха.
   - Тъй те искам, мойто момче! И не само да са обръснеш, ами и да са срешеш!
След това се обърна и доволно заприпка надолу по пътеката. Аз се върнах в мойта скромна къщурка, а по пътя размишлявах: "Сега... Как да са избръсна, кат не съм запалил печката... А как да я запаля, кат след малко ша излизам?" Сетих обаче за малкия елнагревател. Доволен от находчивостта си, се избръснах набързо и още преди да изтече срока, се озовах в общината.

***

Хеле, гласуваах най-подир! И Гочо беше там - като застъпник. Там беше и Дочо - пръв приятел на Гочо и застъпник на "Граждани за европейски съединени щати". Като минувах край моя човек, той ме дръпна за ръкава и ми скръцна в ухото:
   - Знайш за кого да...
   - Знам, Гочо, знам - отговорих му и се запътих към машината.
Туй ли било то - терминала! Малко телевизорче, сложено в метален шкаф, ама не както му си е редът, а наклонено назад. Гледам аз, пише с големи червени букви - "Сложете лявата си длан тук". Добре, слагам я. След това изскочи друг надпис: "Разпознаване: успешно", тоя път със зелени букви. Още не бях се освестил и изскочиха други надписи - повече и по-дребни. Озърнах се объркан назад и гледам, Гочо отчаяно ми прави някви знаци и шепти: "Първия горе в...". Не можах да разбера - "вляво" ли искаше да каже, "вдясно" ли... Другите хора в стаята се правят, че не чуват. Натиснах там някакъв надпис, телевизорчето избръмча доволно и изписа: "Вие гласувахте успешно! Благодарим ви!". Свърши се най-сетне! Да не ми е името Хитър, ако съм видял по-голям зор през живота си! Ама за кого гласувах, убий ма, не мога ти обясня! За "Мюсюлманска Европа" ли беше... за "Граждани за европейски съединени щати" ли беше..., за "Естествен живот" ли беше... Дано не съм объркал, че да не се събудя утре с прерязано гърло!
Обръщам се аз и излизам от стаята, а Гочо ме дебне пред вратата:
   - Гласува ли както ти казах? - изсъска той.
   - Да, Гочо, точ в точ!
   - Добре, дано не си направил някоя гяволия, щото...
Нямаше нужда да уточнява, репертоарът му от заплахи не беше богат.
    Върнах се вкъщи, разчистих пътеката към сеновала, че беше навял доста сняг, запалих печката и си направих печена тиква. После лекинко се изтегнах на миндера - ей така, само да си изпъна старите членове, ама се стоплих и вече хич не ми се мърдаше. Тиквата беше умирисала на хубаво цялата одая. "Сигурно ще е много вкусна..." - помислих си аз, обаче нямах сили дори да мръдна.
   По някое време съм задрямал и сънувам Гочо, някак странно издължен и с черни дрехи, с качулка на главата, само очите му светят. И се хили гадно-гадно. Стои над мене, а аз - малък-малък, някъде под него. Нещо лошо ми се готвеше, ама пусто да опустее - не знам какво, и краката не ме слушат, че да бягам. По едно време сякаш някоя неведома сила ме накара пак да извия врат нагоре, и що да видя: Гочо замахва към главата ми, ама с юмрук ли, с брадва ли, не мога да ти кажа.
   Събудих се изстинал кат мъртвец. Поотворих очи, гледам - навън се мръкнало, печката изгаснала, а аз не съм си фърлил барем някой козяк върху снагата... С тракаща физиономия и вдървени кокали се изхлузих от миндера и отидох пак да паля печката. Запалих я, сложих да се вари един фасулец, сипах си една анасонлийка за кураж и взех да замезвам от прясната туршия. След като сготвих, си турих една юнашка порция и засърбах сладко-сладко.
   Свърших и тая работа и се сетих, че не отидох на гробищата. Затюхках се, ама вече беше мръкнало и нямаше как. Затова запалих кандилцето пред иконата на пресветата майка Богородица и й се помолих горещо да ми прости, да прости и мойта обична съпруга. Така съм откарал доста. По едно време фитилът започна да мъждука - бях забравил да долея масълце, - а сърцето ми се беше усмирило и си легнах кат пречистен. В просъница си помислих, че добре стана, дето отказах на Гочо да ми сложи - "Безплатно ще бъде, кай, бачо Петре!" - камери в одаята. То било за мое добро - ако съм се нещо разболеел, той щял да види на телевизора и да прати хора да ме спасяват. Аз му викам - "Гочо, стар съм вече, нямам сили да живея втори живот", а той ми отговаря: "В тебе - кай - няма никаква положителност! Ни-как-ва!". Така съм и заспал.

КРАЙ

ЗАБЕЛЕЖКА:
Думите, които изглеждат объркани, не са такива и в този си вид са използвани напълно целенасочено. Разбира се, може да има и някакви истински грешки, които да съм пропуснал, въпреки, че проверих внимателно. Също така, държа да отбележа, че "Мюсюлманска Европа" е алюзия на "Мюсюлманска държава" и няма за цел да обиди нормалните мюсюлмани. За останалото ви оставам да се досетите сами :)
Категория: Лични дневници
Прочетен: 581 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 10.06.2019 20:59
   Космическа станция "Тъмна материя"... Година 21xx... Кръчма "При викингите". Сцена на бара. Булит току-що се бе запознал с някакво младо лейтенантче от Междузвездния флот и междувременно беше успял да гаврътне няколко коктейла. Той се забавляваше чудесно. Нямаше къде да бърза, нито имаше планове за бъдещето. Лейтентчето - на име Стардъст - бъбреше нещо за Космоса, за древната история, за момичето, което бил оставил на родната планета. Въпреки свойското му дърдорене, той стоеше като закован върху високия стол без облегалка. Булит го слушаше разсеяно и отвреме-навреме подмяташе духовити забележки. Обект на шегите му беше и собственика на бара, който странно защо не откликваше на  хумора в тях, а от няколко минути ядно бършеше някаква чаша и гледаше мрачно изпод рунтавите си вежди. Ако продължаваше толкова настървено с чашата, имаше опастност в скоро време тя да започне да се износва. Булит обаче не го беше еня за това и продължаваше да обсипва другите двама със своите остроти, като ту ги насочваше към едната жертва, тук към другата. Наивното лейтенантче приемаше всичко с чисто сърце, личеше си, че все още не бе участвало в нито една битка. Кръчмарят обаче едвам търпеше пиперливия хумор на мечкоподобния си клиент. Булит отново го закачи:  - Конугар, кръчмите в цялата Галактика приминаха на гравитационни чаши, само ти се мъчиш със стъклените...  - Чашите са си хубави, и за тове сведение... - обидено изръмжа кръчмаря, но внезапно млъкна. Ако можеше, щеше само с очи да изпепели досадника, но внимателно култивираното му умение да връща топката в полето на клиента с не по-малко остроумни шеги, изведнъж се беше изпарило. Булит изглежда беше усетил тази негова слабост и изобщо не го жалеше, а продължаваше да го жили:  - А тоя коктейл - "Двойна звезда" ли му беше името - е по-рядък и от междузвездния водород...  - Като гледам как си се наствяткал, не ще да е много... - отчаяно му отговори Конугар, но вниманието и на двамата бе привлечено от някаква новина по ултравизора. Говорителят - бледа триизмерна фигура - беше сложил трагична маска на лицето си, но си личеше лекото му разочарование от липсата на жертви:  - ... Наполеон е бил задържан за обстойна проверка в Москва, главната... Булит рязко се изправи при тези думи, бутайки стола си назад. Той издрънча по керамичните плочки на пода - една от главните атракции  на кръчмата и повод за огромна гордост от страна на собственика. Но сега и на двамата не им беше нито до столове, нито до плочки. Лейтенантчето зяпаше неразбиращо, а погледът му се мяташе от лицето на Булит, към кръчмаря и към говорителя и пак се връщаше обратно.  - Как?! С триста години закъснение? - изтърси той.  - Не бе, идиот! Това е космически кораб и е бил задържан в сектора на руснаците... - тросна му се Булит, но му личеше, че мисли за съвсем други неща.  - Изгоряха ми буболечките... - прошепна си тихичко, но младокът го чу.  - Нали не разрешават да се превозват животни на... - започна той, но Булит, без да каже и дума, така го стрелна с поглед, че Дъст, въпреки цялата си неопетност, безпогрешно разпозна алармения сигнал.    Кръчмарят изви болезнено врата си и впери поглед в изображението, висящо над централния шкаф с напитки - естествено в старомодни стъклени бутилки с хартиени етикети. Пръстите му все по-бавно търкаха чашата, докато спряха съвсем. Тя се изплъзна от ръцете му и с със звънлив екот се строши на пода. Само младокът забеляза това, но благоразумно замълча.    Ултравизорът продължаваше да дудне, но вече никой не го слушаше. Вратът на кръчмаря беше заел нормалното си положение, а той гледаше невярващо в ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. Булит се беше окопитил дотолкова, че се опита отново да се шегува, този път с ултравизора, който започна да бучи и бръмчи веднага след новината, която имаше толкова опустошителен ефект върху двамата възрастни мъже. Сякаш веднъж донесъл лошата вест, пратеникът беше паднал от изтошение и агонизираше:  - Шефе, хиберболичната ти антена пак се е разместила...  - Антената изобщо не е малка - контрира го кръчмарят.  - Аз не ти говоря за големината, а за... - започна Булит, но беше прекъснат от поредната реклама, на която звукът сякаш сам се усили:  - Звездната лотария "Космически милиони" отново се завръща! Този път с още по-големи печалби и предметни награди, невиждани в цялата Вселана! Мина за хелий-3 на Луната, пет хиляди тона платина, десет тона родий!    Конугар отново беше изключил. Щураше се безцелно междиу бара и миялната машина, без нужда вземаше нещо и го оставаше на друго място, и през цялото време си говореше с разфокусиран поглед:  - А сега кой ще ми плаща ипотеката? Тая скапана дупка ли, дето никой не идва в нея? Сто неткредита са това! Сто!    Настроението на двамата клиенти също се беше развалило. Булит удари с яд по бара. Тежкият му юмрук изкриви паянтовия плот, а чашите на него се разхвърчаха на всички страни. Младокът все още нищо не разбираше, но и той се зарази от всеобщото униние. Булит ядно се отправи към изхода, ритайки и чупейки наляво и надясно изпречилите се на пътя му маси и столове. Хвана античната дръжка и затръшна със все сила вратата след себе си. Тя цялата поскочи, а вътрешната дръжка изскочи от леглото си и падна на пода, заключвайки кръчмаря и лейтенантчето.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3111 Коментари: 0 Гласове: 1
  Вдъхновен от разговор във фейсбук групата "За всеки, който обича да чете", най-после добих смелост да споделя първото си изцяло завършено произведение. Ето го и него:     Новият президент    - Отсега натататък, в работно време прекратявате всякакви разговори помежду си, които не са пряко свързани със служебните ви задължения - гърмеше в огромната зала зала гласът на новият президент на компанията "Холо-гра".  - В служебните помещения ще се движете бързо и ще мислете само за рабоатата си. Всеки път, когато се разминавате, ще се ръкувате помежду си, за да не забравята никога къде се намирате и защо сте тук - продължаваше той, оглеждайки един по един служителите си, които бяха застинали като монументална жива картина. Джони придърпа одеалото към брадичката си, гледайки оратора с живо недоумение. Вече беше късно да се крие. Той беше възприел буквално модната напоследък сред учените препоръка и всеки ден подремваше по 10-15 минути на работното си място. С цел повишаване на производителността, разбира се.  - Шах!! - изкрещя в ухото му новият шеф, гледайки го свирепо.  - Но аз не играя шах..., - глухо промълви Джони, в отчаян опит да се защити. Колежката му до него беше толкова изненадана от вероломното нахлуване в личното й пространство, че не успя да махне навреме холограмите от морето, които блажено съзерцаваше само допреди минута. В Джони се надигна някаква тъмна вълна. Той машинално посегна към най-горното чекмедже на бюрото си и след секунди острието на автоматичния му нож вече опираше в гърлото на вече бившия му началник.     КРАЙ


Това разказче има и по-конспиративен финал: ... Той машинално посегна към най-горното чекмедже на бюрото си и след секунди острието на автоматичния му нож вече опираше в гърлото на вече бившия му началник. Внезапно шията на президента се разтегна и покри със блестящи люспи, а главата му се заостри и издължи. Джони се оцъкли и изпусна ножа. Рептилият се захили гадно и го сграбчи за гушата с черните си нокти... Започваше ера, в която рептилиите вече не считаха за нужно да крият истинската си същност.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 982 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 23.08.2016 19:56
Повод да пиша това е новината, че един човек е загинал от пожар на Гребната база в Пловдив. Тази база е много странно място... Няма година в която да не става някой пожар и то най-често в огромното "празно" пространство между гребния канал и бул. "Пещерско шосе". От много години на някои хора им се иска то да се застрои, като се превърне в квартала "Смирненски 3", който щял да бъде квартал за "средната" класа.

Даже преди доста години багери "разораха" всичко и беше изградена канализациионна система, която (за щастие) и до момента стои неизползвана. Надявам се никога там да не се появи какъвто и да е квартал. За мен повечето (а най-вероятно почти всички) пожари там са умишлени.

Моята хипотеза (която са съжаление не мога да докажа), е, че пожарите там са дело на хора, които нямат интерес това пространство да се самозалеси (огъня унищожава почти всички дървета и храсти, но тревата се възстановява), за да се улесни бъдещото строителство. А тази част, която е близо до дъбово-акациевата горичка през май месец е като ботаническа градина - има много видове интересни треви, които растат на воля. Засега.

Положението в залесена зона е подобно. Лично аз изгасих сам един пожар и помогнах на пожарникарите да загасят друг там. Един от пожарникарите ми каза, че пожара е умишлен - намерили останки от овъглени найлони, които са били влачени по сухата трева. Втория - според мен - също беше умищлен:  изведнъж едни сухи треви пламнаха, без каквато и да е видима причина. Преполагам, че не видях този, който ги е запалил заради високата трева.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 728 Коментари: 0 Гласове: 0
Преди няколко дни гледах шестте епизода на документалния филм за Втората световна война "Последните герои (Last war heroes)" на National Geographic.
Филма е просто... покъртителен. И друг път съм гледал филми за войната, но в тази за първи път (поне за мен) войната е показана с напълно оголено лице, без лицемерие, от хората, които реално са я изнесли на гърба си - обикновените войници. Докато гледах, почти непрекъснато очите ми бяха пълни със сълзи... Неописуемо е. Ще цитирам само думите на един от ветераните (всъщност един от последните живи участници в тази война):

"German bodies, canadian bodies, british bodies... The smell... The stench... That"s war... That"s war..."
"Тела на германци, тела на канадци, тела на британци... Миризмата... Вонята... Това е войната... Това е войната..."

Има ли смисъл да се казва нещо повече??
Все пак за мен извода е един: в една война, в никоя война няма нищо героично, герои са само тези, които оцелеят; няма победители и победени, всички са жертви; войните са кланета, както и да ги наричат - патриотични, овободителни и т.н.; войните унищожават всичко ценно - и материално и духовно; войните би трябвало да са отживелица за един вид, наричащ себе си "Човек разумен (Homo sapiens)".
Категория: Лични дневници
Прочетен: 631 Коментари: 0 Гласове: 0
Не ги разбирам филмовите критици... Повода да пиша това е филма на Еди Мърфи "Хиляди думи (A thousand words)" от 2012 г. Често търся интересна информация в англоезичната Wikipedia за филми, които са ме впечатлили. Направих го и за този филм, но с голяма изненада установих, че според "критиците" бил пълен провал... What the shit!, както биха казали братята американци... Този нежен и прочувствен филм провал??! Вие малоумни ли сте или да??! В сайта Rotten Tomatoes резултата му е 0%! Всъщност как може един филм да има "резултат"?! Това да не е бейзболен мач??!!

Нещо не ми се пише за самия филм... Има обичайните холивудски тъпотии, но те не ме дразнят толкова много, колкото в повечето американски филми. Обаче като цяло посланието му e доста силно. Сигурно "критиците" не са могли да преглътнат, че в центъра на действието стои едно дърво и главния герой има доста силна връзка с него, даже съдбата и живота му зависят от състоянието на дървото. А директно казват, че шегите в него били "остарели", тъй като филма е заснет през 2008-ма, а е излязъл по кината през 2012 г. Това е толкова малоумно, че няма смисъл да го коментирам. Освен това много ги е подразнил факта, че през по-голямата част от филм Еди прави само гримаси, без да говори. Според тях гласа му е неговото най-голямо комедийно богатство. Не знам дали наистина не го разбират или по-вероятно се правят на "интересни" на всяка цена, но за мен Мърфи е велик комедиен актьор и неговото най-голямото богатство е не само гласа му, а съчетанието от гласа и мимиките му. Какво би представлявал един комик без лицето си? Почти всички велики комици използват изразите на лицето си като мощно комедийно средство (засега се само за едно изключение - безизразното лице на Чарли Чаплин).

Филма силно ми напомня много на друг филм на Мърфи - "Божи човек", които е сниман 10 г. преди "Хиляди думи". И напълно предивидимо за мен "резултата" му е 12%.  И в двата филма зад прикритието на хумора се крият много силни и смислени послания, които обаче силно се разминават с общоприетите приоритети в съвременното общество от европейски тип, което доминира в съвременния свят (американското е негова еманация, доведена до абсурдни крайности).

Всъщност най-големия "грях" на филма е факта, че е донесъл малко приходи - около 20 млн. долара в целия свят при бюджет от 40 млн. За мен този бюджет е твърде голям за подобен филм, но това вече се превърна във бетонно непоклатима тенденция във Холивуд и според мен е друга тема.
Грях е защото който не може прави големи пари в САЩ просто е неудачник. Това важи не само за отделните хора, но и за фирмите, филмите, книгите и всички останали неща, защото за тях художествените достойнства на един филм или книга на са от първостепенна важност, а както знаем, за американеца съществува само първото място и никое друго. Който не е "първенец", по-добре да не се е раждал изобщо.
За съжаление у нас има същата антихуманна тенденция и то с чудовищно бързи темпове... Но това пак е друга тема.

За да бъда по-градивен, има предложение - от днес нататък критиците (не само филмовите) да бъдат наричани "хейтъри". Ето дефиницията на английската дума "hater" от сайта Urban dictionary:
"A person that simply cannot be happy for another person"s success. So rather than be happy they make a point of exposing a flaw in that person."
На български смисъла е следния: "Човек, който не може да се зарадва на успеха на друг човек. Затова той с удоволствие набляга на недостатъците на тази личност".

Всъщнот и това определение е доста манипулативно (какво значи "успех"? Отговора е лесен: "успех=пари"), но до голяма степен се доближава до смисъла, който имам предвид.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 698 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 10.08.2013 12:58
За няма недоразумения - тази статия изразява моето лично мнение и не ангажира по никакъв начин ИК "Зелените алтернативи против АЕЦ", въпреки, че неформално погледнато, всички позиции, изразени в него са в съгласие със официалните становища на комитета.

И така, по същество...
Референдума, който предстои на 27-ми януари е първия в българската история след 1971 г., който обаче не може да бъде наречен демократичен.
Значението на сегашния рефеендум не се ограничава само до отговора на въпроса: "Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?", а реално това е и тест дали в България има гражданско общество или не.

Така се получи, че съм лично и пряко ангажиран (неслучайно, разбира се) в кампанията на един от нерегистрираните комитети, защитаващ позицията "не".
Атомното лоби в България се постара да постигне целите си, като работи на много фронтове, най-важния от които в момента е да опорочи това допитване до народа по всички възможни начини. Ето как:
1. Чрез формулиране на абсурден въпрос.
Той е много двусмислен и като знаем колко са вещи "атомните" юристи, както и да бъде отговорено на въпроса, те ще се опитат да подменят народната воля. По-конретно: фразата "изграждане на нова ядрена електроцентрала" е двусмислена, защото би могло да се построи седми блок на АЕЦ "Козлодуй" и той да бъде наречен "нова ядрена централа". Проблеми никакви!
2. Чрез поставяне на недемократични ограничения на комитетите, целящи да ограничат въздействието на позицията "не".
Самата идея за "регистриране на застъпници на алтернативната позиция" е безумна, защото какво би представлявал един референдум без защитници на позицията "не"?
ЦИК си изсмука от пръстите изискването всеки комитет да събере 7000 валидни подписа на български граждани с избирателни права, само за да се регистрира един такъв комитет, приравнявайки това със изискванията за регистрация на кандидати за президент и вицепрезидент. Каква е връзката, питам аз?? Естествено няма такава, но целта е ясна - да се запуши устата на инакомислещите. При това според закона подписващите се трябва да запишат свои лични данни: трите имена, ЕГН и адрес, което отблъсна много хора, които не желаят втора АЕЦ и в крайна сметка доведе до формалния отказ на ЦИК да регистрира нашия комитет. И на всичкото отгоре - тези подписи трябваше да се съберат за абсурдно краткия срок от три седмици.
3. Поведението на министър-председателя Бойко Борисов, което е тип "фурнаджийска лопата".
Вече като че ли обръгнах на противоречивите му изявления по всякакви въпроси, включително и бъдещето на ядрената енергетика у нас. Няма да се спирам на подробности, защото цяла отделна статия не би ми стигнала да опиша превратностите и острите завои на бойковата мисъл само по този въпрос. Само ще припомня, че последно (на 6 януари) той заяви следното: "За референдума моето указание към партията ще бъде "Не"". Но в същото предаване каза, че извън референдума ГЕРБ е за изграждането на седми блок в Козлодуй и удължаване живота на пети и шести. Така, че от него очаквам всичко.
4. Пълното информационно затъмнение относно плановете за нова АЕЦ.
Това е сага, по-удивителна дори от изявленията на г-н Борисов, но и много по-цинична от тях. Нужно ли е да се спирам подробно на нея? Мисля, че в случая няма какво да се доказва, защото се случва пред очите ни, но истината продължава да бъде внимателно укривана.
5. Цената на евентуалното изграждане на АЕЦ Белене.
Тази точка е свързана с предишната. В момента се говори за цена от 6,3 до 10,3 милиарда евро. Реалния строеж със сигурност би излязъл повече. Тук се намесва и факта, че липсва серизен инвеститор, което означава, че отново българската държава (тоест всички ние и доста поколения след нас) ще се нагърби с изграждането и всички последващи проблеми - извеждането от експлоатация на блокове с изтекъл ресурс и съхраняването на ядрените отпадъци за вечни времена.
6. Рисковете свързани с използването на АЕЦ.
Все още помним катастрофата в Чернобил, чийто реактор все още - след повече от 26 години не е обезопасен. Катастрофата във Фукушима от 11 март 2011 г.пък е най-пресния пример за хората с "амнезия" за рисковете от използването на АЕЦ. Двата инцидента са оценени от INES с най-високата 7-ма степен на опастност. Някои експерти смятат, че ще са нужни 40 г. за справяне с аварията във Фукушима.
Извода е, че ядрената енергетика представлява най-рисковата технология, която човека е създавал в цялата си история. Никоя държава или технология не може да предостави стопроцентова гаранция, че няма да се случат природни катаклизми, технически проблеми, човешки грешки или терористични атаки. Авариите в Чернобил  и Фукушима ясно го доказват. Последиците не могат да се опишат само с цифри, но например финансовите разходи за справяне от аварията във Фукушима надхвърлят 100 милиарда евро за 2011 г. Няма застрахователна компания в света, която да поеме сама застрахователния риск от потенциална авария, а навсякъде той се поема и от държавата. Риска е фактор, заради който си залужава да се замислим имаме ли нужда от нова АЕЦ и изобщо от нови или "реанимирани" блокове.
7. България произвежда повече ток, отколкото консумира. Източник: http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=30&a1=162&a2=166#cont
За сравнение, инсталираните енергийни мощности у нас към 2010 г. са 10 GW.
8. ВЕИ технологиите поевтиняват много с развитието си, докато ядрените технологии - точно обратното - стават все по-скъпи.
9. Загубите в eлектропреносната мрежа са около 30%. Затова е по-разумно да строим мощности там където се консумира ел. енергията, а не енергийни мастодонти. При това мощности, базирани на възобновяеми енергийни източници (ВЕИ).
10. Отработеното ядрено гориво се връща от Русия в АЕЦ "Козлодуй": http://politkovskaya-bg.blogspot.com/2012/12/blog-post_20.html
11. Площадката в Белене е сеизмично активна зона. През 1977 г., по време на земетресението във Вранча загиват над 100 човека във Свищов.

Аз съм против изграждането на нови (и удължаване живота на стари) ядрени мощности където и да е в България, включително на площадката на съществуващата АЕЦ "Козлодуй".
Но съм и "за":
- ефективно използване на съществуващите ВЕЦ. На 10 януари сутринта на информационния ни щанд в Пловдив се спря инж. Аргиров - човек, който над 30 години е строял най-големите язовири в България. Той ни обясни, че в момента най-големите ВЕЦ-ове у нас не произвеждат ток, за да може да работят блоковете в АЕЦ! Според него всички тези язовири в момента са пълни и става въпрос за около 2 милиарда кубически метра вода, която има потенциал да произведе 2000 гигавата електроенергия (по 1 KW на куб. м.). Забележете, това е потенциал, който само седи и чака да бъде използван, при това без да се излее и 1 кубичен метър бетон!
- изграждане на фотоволтаични мощности на съществуващи покриви на сгради, а също така и на други подходящи, което може да направи енергийно независими много български домакинства и производства и в крайна сметка и държавата ни като цяло.
- повишаване на енергийната ефективност (ЕЕ) на сградите, транспорта и всички промишлени процеси, което е задължение на България според европейската директива 2012/27/ЕС. Цитарам сайта на Европейската комисия: "On 19 May 2010, the EU adopted the Energy Performance of Buildings Directive 2010/31/EU (EPBD) which is the main legislative instrument to reduce the energy consumption of buildings. Under this Directive, Member States must establish and apply minimum energy performance requirements for new and existing buildings, ensure the certification of building energy performance and require the regular inspection of boilers and air conditioning systems in buildings. Moreover, the Directive requires Member States to ensure that by 2021 all new buildings are so-called "nearly zero-energy buildings"."
- промяна на разточителното мислене в отговорно такова по отношение консумацията на енергия на битово, индустриално и държавно ниво.


В заключение мисля, че сме свидетели на прилагането на подхода "Искай повече, за да получиш колкото ти трябва". Тоест, искай АЕЦ Белене (която така или иначе няма да бъде построена, но ще бъдат похарчени огромни финансови и човешки ресурси), за да получиш VII-ми блок и удължаване живота на пети и шести в АЕЦ "Козлодуй".
Категория: Лични дневници
Прочетен: 735 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 14.01.2013 22:40
Ще го напиша друг път :)
Категория: Лични дневници
Прочетен: 660 Коментари: 0 Гласове: 0
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: platanus
Категория: Лични дневници
Прочетен: 41713
Постинги: 18
Коментари: 6
Гласове: 37
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031