Веднъж китайският император се разхождал из личната си градина, която се намирала на личната му планета. Било началото на месец юни и прекрасната миризма на цъфнали липи била навсякъде. Видял, че в края на една пътека работници берят дъхавият цвят и го изсипват в плетени кошове. Решил да провери как върви работата и се насочил към дърветата. Още щом го видели, работниците спрели работа и паднали ничком на земята. Той им махнал с ръка да продължат и отишъл до един от кошовете. Бръкнал вътре и извадил шепа цветове. Какво било учудването му, когато видял тук-там леко изгризано, имало и няколко малки паяжини, а няколко мравки се щурали насам-натам. Разгневил се страшно и извикал:
 - Какво?! Аз, най-великият владетел във Вселената, пия чай от тия проядени боклуци? Къде е главният градинар? Доведете ми го веднага! Стражите се разтичали начаса и още преди владетелят да хвърли с отвращение злощастните цветове, градинарят вече стоял с наведена глава пред него и примирено очаквал участта си.
 - Как смееш да пробутваш на царската трапеза тези негодни цветове? Отсечете му главата!
Градинарят се хвърлил в краката му и започнал да се моли:
 - Недей господарю! Моля те, пощади ме! Някакви буболечки са гризнали малко, никой не може да ги спре...
Императорът помислил малко и казал:
 - Добре, този път ти прощавам, за да разбере цялата Вселена, че няма по-великодушен владетел от китайският император. Обаче ти заповядвам да провериш всяко отделно цветче и да изхвърлиш всичко, което има и най-малкия недостатък! Градинарят заплакал от облекчение:
 - Благодаря ти господарю! Благодаря ти господарю! Благодаря... - започнал да вика той и да се кланя доземи.
 - А за следващата реколта какво ще правиш, какво ще чиниш, не знам, но искам цветовете да са без нито едно петънце и да не са ги лазели никакви буболечки - прекъснал го императорът и се обърнал да си ходи.
Градинарят набрал малко смелост и се опитал да възрази:
 - Но господарю, боболечките не са хора, не можеш да поставиш стража да ги пъди...
 - Млъкни и се махай от очите ми, докато не съм размислил! Ще намериш начин. Ако ли не, ще погубя не само теб, но и семейството ти - отпратил го императорът и царствено се отдалечил.
Градинарят останал на колене и започнал да мисли: "Ех, засега отървах кожата, ама как да изпълня заповедта на императора?", но си спомнил за по-спешната задача, наредил на един работник да намери чиста маса и да я застеле с чисто платно, а на друг да занесе няколко коша с цветове до нея... И така, три дни и три нощи отбирал цветчетата едно по едно и ги събирал в чисто нов кош. Отбирал и мислел, отбирал и мислел: "Как да накарам тия проклети буболечки да не кацат на дървото? Как да прогоня мравките от клоните му?" Мислил, мислил, нищо не измислил, но успял да прочисти цветчетата. Тръгнал да се прибира в къщи и по пътя минал покрай един сарач. Решил да спре и да го погледа как работи, та дано забрави тежките грижи. Майсторът тъкмо разнищвал края на един конец. След това го прекарал през восък, за да шие по-лесно кожата и за да е по-траен. Както го гледал градинарят, изведнъж му хрумнало как да изпълни заповедта на императора. Затичал се обратно към двореца, въпреки, че бил капнал от умора. Там вдигнал под тревога всички придворни шивачи и плетачи на кошници и калфите им. Те отначало се мръщели, но след като разбрали, каква е работата, веднага се разтичали и започнали работа. Какво измислил градинарят: да изтъкат от най-фин бамбук рехава мрежа, през която въздухът и дъждът да минават свободно, но дори и най-малкото насекомо да не може да проникне. Захванали се всички за работа и девет дни и девет нощи не подвили крак. Успели да направят мрежата и да заградят отвсякъде трите императорски липи. Не щеш ли, точно когато свършили, покрай тях минал един странник със стари и окъсани дрежи и им казал:
 - Правите голяма грешка. Така пчелите няма да могат да...
 - Кой си ти, човече? Кой ти дава право да се месиш в императорските работи? И изобщо, кой те пусна в дворцовите градини? Веднага да се махаш и да не съм ти видял повече физиономията! - нахвърлил му се градинарят.
 - Ако само ме изслушате... - замолил се странникът.
Градинарят го жегнало някакво съмнение, но се страхувал, че странникът ще намери някакъв недостатък на неговата мрежа. Затова отново се разкрещял:
 - Махай се, преди да съм извикал стражата!
Странникът си тръгнал кротко и без да каже повече нито дума. Отдъхнал си най-после градинарят и спокоен се прибрал вкъщи. Минало лятото, минала есента, зимата и дошла следващата пролет. Градинарят с нетърпение чакал новия цъфтеж. Годината се случила добра и той не можел да си намери място от щастие. Не щеш ли обаче дочул странна новина. Императорските пчелари се оплаквали, че нея година медът бил много малко. Господарят им още не бил чул новината, но всички тръпнели от страх, какво ще се случи, когато разбере. Един ден и това се случило. Разгневен, императорът извикал главният пчелар. Човечецът се явил пред него, целият треперейки от страх.
 - Какво оправдание ще измислиш? - попитал го императорът.
 - Мисли бързо и гледай да ме убедиш, защото иначе... Знаеш какво те чака.
 - Господарю, нямам никаква вина. Главният градинар е направил толкова фина мрежа, за да опази вашите липи, че пчелите не могат да стигнал до цветовете и да пият нектар. Затова се принуждават да летят толкова далече, за да намерят храна, че някои умират от изтощение преди да се върнат в кошера...
 - Хахахаха! - засмял се императора. - По-глупаво обяснение досега не бях чувал.
 - Кълна се господарю, това е самата истина. Един странник ни предупреди за това, още докато плетяха мрежата, но ние не му повярвахме...
 - Странник ли? Кой е този странник? - учудил се императорът и заповядал на стражата, ако трябва да претърсят цялата планета, но да намерят този странник. Началникът на стражата излязъл угрижен, но още пред портите на двореща видял някакъв окъсан селяк и решил да го попита:
 - Човече, знаеш ли кой предупреди императорските пчелари, че медът тази година ще е малко?
Селякът го погледнал и му отговорил:
 - Да, това бях аз.
 - Така ли? - удивил се началникът. - Тогава трябва веднага да се явиш пред императора по негова лична заповед.
 - Добре, - съгласил се селякът и тръгнал след началника, а от двете му страни го пазели стражници.
Явил се той и коленичил пред трона. Императорът го погледнал с любопитство:
 - Ти ли си този мъдер човек, който предвижда бъдещето?
 - Господарю, аз съм само един скромен ваш слуга и не мога да предвиждам бъдещето. Предупредих вашите пчелари, защото познавам природните закони.
 - Ако това, което казваш е истина, значи наистина си мъдър... - казал императорът. Започнало да му става все по-интересно.
 - Кажи, в коя школа си изучил природните закони?
 - Не съм учил във школа, господарю, аз съм прост сеяч на ориз. А природните закони научих чрез наблюдение.
На императора му станало много весело от този отговор:
 - С наблюдение? - със съмнение го попитал той.
 - Е, и аз в момента те наблюдавам, но не знам нищо за теб, освен това, което сам ми каза. На теб природата ли ти говори? Разбираш ли езика на пчелите? Можеш ли да говориш с тях? - попитал го подигравателно императорът.
 - Може да се каже, че го разбирам, господарю, но не го говоря - отговорил му сериозно селякът.
 - Е, и какво ти казват? Не, остави - казал изведнъж императорът. - Като си толкова умен, я ми кажа, как да сторим така, че хем насекомите да не ми ядат цветовете, хем пчелите да стигат до тях и да пият нектар?
 - Трябва да се направи компромис, господарю - казал смирено сеячът. - Не може да имате и двете неща едновременно.
 - Как?! Та аз съм най-велият владетел във Вселената! И ти имаш смелостта да ми кажеш, че за мен и за моите поданици има нещо невъзможно? Как смееш?? Отсечете му главата - извикал на стражите той.
Двама стражника бързо се пуснали към селяка и здраво го хванали за ръцете, но той дори не трепнал:
 - Простете господарю, но ако само ме изслушате, ще ви обясня всичко.
 - Добре, - съгласил се императорът, но дал знак на стражите да не отслабват хватката си. - Е, да чуем какво е обяснението? - отново любопитството надделяло над гнева му.  - Всичко в природата има смисъл. Всяко животно и всеки стрък трева са част от общото цяло и всяко същество зависи от всички останали - казал странникът и отново замълчал.
 - Е, това ли е всичко? - попитал императорът. - Не полагаш достатъчно старания, за да запазиш живота си. И даже отново ме предизвикваш, като твърдиш, че завися от някакви си пчели и други буболечки.
 - Не ви предизвиквам, господарю. Пред законите на природата всички сме равни. Ако ги няма пчелите, не само медът ще изчезне от вашата трапеза, но и ще има много по-малко плодове и зеленчуци. А тези, които все пак ще могат да се отгледат, ще са с лошо качество, колкото и да се стараят вашите градинари.
 - Добре, добре. Виждам, че си много упорит и затова ще ти задам един последен въпрос, защото ми омръзна да се занимавам с теб... Какво трябва да направят моите градинари, за да запазят чист липовия ми цвят?
 - Ако наистина желаете да е чист, трябва да потърсите свирепото племе на противогазите. Те носят едни плоски кутии на гърбовете си и с дълги пръчки поръсват със ситна мъгла дърветата. Така по вашите цветове няма да има нито едно петънце, нито някоя боболечка ще посмее да доближи до дърветата и да...
 - Чудесно! - прекъснал го императорът. - Ето, че имало начин! Защо не ми каза още отначало за него?
 - Защото господарю, тайните отвари на противогазите струват колкото теглото си в платина и...  - Теглото си в платина ли? Но аз съм приказно богат, ще им платя колкото поискат! - зарадвал се императорът.
 - Но господарю, ако ги повикате, тези тайни отвари ще проникнат и във вашето тяло и бавно, но сигурно ще ви разболеят...
- Какво?! Това племе ще иска да ме убие? - извън себе си от учудване възкликнал императорът.
 - Не господарю, не и нарочно. Но аз ви казах - можете да имате или безупречни на вид цветове, които ви тровят или цветове с несъвършен външен вид, но полезни за вашето здраве. Не и двете едновременно.
 - Ако това е истина, кое цивилизовано племе би потърсило тези тайнствени противогази? Никое разумно същество не би се тровило само. Ако никой не купува стоката им, те ще умрат от глад. Пък и тези отвари - не тровят ли и хората от племето на противогазите? - попитал императорът.
 - В централните райони на галактиката има много варварски племена, които ги търсят, господарю. За тях външният вид на храната е по-важен, отколкото собственото им здраве - отговорил му селянинът. - А отговорът на втория ви въпрос е - да, тровят ги, и въпреки, че носят страшните си маски, те плащат висока цена за своя занаят - никой противогаз не доживява до дълбока старост. Всички от племето умират млади. И никой от тях не е забогатял...
 - А кой прибира златото? - полюбопитствал императорът.
 - Тези, които забъркват отварите. Никой не знае точно кои са те, но се носят слухове, че ги правели алхимиците от агрохимическата планета Череп и кости...
 - Това го казваш ти, а аз не мога да имам доверие на един толкова дързък селяк - усъмнил се императорът. - Пък и не може да има толкова варварски племена, че да се тровят сами... И толкова зли магьосници, че да забъркват такива коварни отрови... Ще заповядам да ти отсекат главата, след като не можа да ме убедиш, а после ще накарам моите градинари и пчелари да намерят решение на проблема.
 - Господарю, можете да ми отсечете главата, но това няма да промени природните закони - казал селякът.
Императорът се замислил. "Вярно е, че селякът е прекалено дързък", казал си той, "но в думите му има някакъв смисъл. Изглежда тия прокъсани дрехи и остър език крият един мъдър човек...", а на глас казал следното:
 - Добре, ако ми кажеш как да реша въпроса и това обяснение ми прозвучи убедително, ще ти пощадя живота - смилил се над него императорът. - Говори, - заповядал му той.
 - Вече разгледах внимателно вашите градини... - императорът аха-аха и да го попита как е успял да се промъкне в тях, но пак му станало интересно и не го прекъснал... - и видях, че няма достатъчно разнообразни растения, а някои от тях са разположени на неправилни места. Видях и, че вашите градинари толкова старателно изчистват плевелите, че оставят почвата съвсем гола, а това е много вредно за плодородието й. Видях и, че...
 - Спри! - прекъснал го императорът. - Как си успял да видиш и да разбереш толкова много неща?
 - Когато наблюдавам природата, садя ориз или върша нещо друго, аз насочвам мислите си само към това, което правя в момента. Нищо друго не ме интересува. Така успявам за кратко време да осмисля и преценя много неща - селякът млъкнал за момент, но императорът не казал нищо, затова продължил:  - Ако човек прави всичко с любов и ако наблюдава непредубедено природата, то ще знае и как да намери решение на всеки въпрос - завършил странникът.
 - Не съм доволен от отговора ти, - казал императорът. - Ако имах нужда от философстване, щях да повикам моите придворни философи. Дадох ти ясна задача, а ти не можа да я решиш. Какво последно ще кажеш в своя защита?
 - Господарю, ако ми позволите да давам съвети на вашите придворни, то ви обащавам, че за по-малко от година ще намерим решение, от което ще останете доволен.
 - Давам ти срок до следващият цъфтеж на липите - казал императорът. - А сега си върви, твърде много време ти отделих - наредил му той.
Селякът се поклонил ниско няколко пъти и му благодарил сърдечно. След като излязъл от тронната зала, сеячът веднага се захванал за работа. Съветвал, показвал и сам вършел част от работата. Така минала цяла година. Императорът бил толкова зает с неотложни галактически дела, че през това време нито веднъж не успял да отиде в градината. Но към края на юли успял да се измъкне в пролуката между две аудиенции (най-могъщият човек във Вселената не разполагал със собственото си време) и с огромно нетърпение отишъл в градината. Голямо било учудването му, когато навлязъл в нея... Нямало нищо общо със старата градина. Сякаш се намирал на чуждо място. Да, големите дървета и храсти били там, но много променени. За първи път виждал толкова наситено тъмно зелени листа, толкова ярки и уханни цветове. Геометрично правите линии били изчезнали. На тяхно място имало малки горички, полянки с неподредени цветя, поточета, които сякаш следвали свои, неведоми пътища... Отбил се и до липовите дървета. Те вече били прецъфтели, но той си спомнил за миналогодишния си гняв. Тази мисъл обаче предизвикала само вътрешната му усмивка. Императорът се върнал в двореца си и веднага заръчал да му поднесат редовната чаша липов чай.