- Иска... Искам... Искам... Човек. Не... Не... Не... Искам чудовище.
  - Но сър, аз съм човек, а не чудовище! Е, почти, де (ирония: подпрограма I-266).
  - Къде е синът ми? Искам да го видя! Искам... - гласът му се срина в силните хрипове.
  - Кой от двамата, сър? - осведоми се Роби. - Заурий редовно превежда щедри дарения на болницата, а Фобий се грижи за вас по възможно най-добрият начин.
 - Защо съм гол? Искам дрехи!
 - Температурата в стаята е 25 градуса, сър, а завивката ви е изработена от наноолекотени сплави, които... - с лек упрек (подпрограма R-701) му говореше роботът, но пациентът не го слушаше. Той го хвана здраво за китката (алумни-фулерен) и го притегли към себе си. По-точно се опита да го притегли - Роби бе специално конструиран за биомедицинската индустрия и бе доста якичък (за може да се грижи за немощни, болни и умиращи).
 - Я ми кажи, - зашепна старецът без да го изпуска от хватката си - ти имаш ли душа? Свръхчувствителните микрофони регистрираха всеки звук в стаята - често се налагаше да ги рекалибрират, шумът от растежа на цветята непрекъснато се натрапваше - така, че въпросът на стареца не остана незабелязан в контролната зала. Фобий, нейният началник, нареди на Роби да не мърда, докато старецът не го пусне сам.
 - Нямам такава подпрограма в паметта си, сър, а и формално погледнато ("Не му чети лекции, скрап такъв!" - беснееше Фобий, но нищо не каза на глас), понятие "душа" е твърде метафизично и излиза напълно извън обхвата на моите компетенции.
 - Добре - старецът се поуспокои малко и отново се отпусна на леглото, но не пусна ръката му. Екзистенциалните въпроси кипяха в главата му и не му даваха спокойствие.
 - Но все пак, кажи ми! Какво е смъртта?
 - Предполагам, просто край на живота (успокояване: подпрограма Z-999). Връзките между невроните в мозъка се разпадат и съзнанието...
 - Не, не! - закрещя изведнъж старецът. Жизнените му показатели се сринаха. От ръката на Роби изскочи автоматична спринцовка и се впи в плътта му. След няколко минути, той пак бе върнат към живота. Агонията продължи през цялата нощ, въпреки непрекъснатото вливане на ултраморфин. На сутрината, още с влизането си в залата, Фобий бе извикан от един дежурен. Беше Деймий, човек мразен от всички, защото често го бяха засичали да превърта записите от последните минути на пациентите. Веднъж го хванаха, докато се опитваше да изнесе предсмъртни записи от болницата, най-вероятно, за да ги продаде на черния пазар. Тогава Деймий даде накакви объркани обяснения, че записите били за негово лично ползване, че нямал намерение да ги показва на никого - искал само да си ги пуска вечер преди да заспи. Фобий незабавно го уволни и го предаде на Нравствена полиция. Осъдиха го на един час нервозатвор. Следва обжалване, при което потното лице, заекването и уплашения му поглед предизвикаха съжалението на кмета и присъдата му бе намалена на десет минути, а след това бе върнат на работа. Оттогава, Деймий винаги разговаряше с Фобий на ръба на допустимата грубост. Той каза на шефа си, че само преди минути е умрял пациент номер 123.
 - Прати погребалните роботи - нареди му Фобий, - и им кажи да бъдат по-внимателни. Не искам да го влачат по пода. Той е... Той беше баща ми - прошепна на себе си, но дежурният го чу и на лицето му се появи зловеща усмивка.
 - Хайде, по-бързо, негодник! - развика се Фобий, виждайки, че нарочно се бави, а усмивката не слиза от лицето му.
 - Сър, съгласно третата поправка на закона за политическата коректност, нямате право да ме обиждате!
 - Затваряй си плювалника и действай!
Фобий се запъти с гневни крачки към вратата и рязко я отвори (конструкцията й беше доста архаична, беше монтирана по негово настояване - единствената привилегия, за която си позволи да се наложи над всички дежурни). Преди да я затръшне, отново изкрещя:
 - И никакви аутопсии!


КРАЙ