Него ден станах рано, очистих снега пред дама - през нощта беше натрупал три педи, - преметох на козите, изринах на прасето и кравата. Направих богата попара на Прасчо - ръжено брашно и варени картофи. Мислех, както правех обикновено, да му я забъркам с топла вода, ама той толку врещеше, че ми късаше нервите.
   Нахраних и другите добичета. Исках и да измия с маркуча, обаче водата не текна - сигур тръбата след резервоара беше замръзнала. Или пък имаше няква авария, в тоя студ всичко е възможно. След малко се сетих, че тръбите на водопровода са отопляеми, сигур проблемът беше у мене. Прибрах се вкъщи и тъкмо да запаля печката, отвън се обади дебелият глас на Гочо:
   - Стопанинооо, тука ли си? Идвай да ти говоря важни неща!
С Гочо се познавахме кажи-речи от деца, още когато носехме конопени гащи, но той продължаваше да се държи така, сякаш е световният президент. Спомням си една случка с него, май бяхме в трето отделение... но да не се разсейвам излишно. За кратко потънах в спомени, обаче Гочо не се отказваше. Сигур беше чул, че прасето престана да врещи - значи съм вкъщи.
   - Тук съм Гочо, ей сегичка ида! - подвикнах му аз.
   - Айде по бързо, бачоолу, че премръзнах на тоя бахър!
Нямаше как, трябваше да изляза и да видя какво пак е намислил тоя политикан.
   - Кажи Гочо, що те води насам? - попитах го, като се явих пред него.
   - Ти - казва, - трябва да гласуваш за Мюсюлманска Европа... - изтежко започна той, погледна ме твърдо и зачака.
   Аз очаквах подобна атака. Преди седмица пак беше дошъл и ми вика: "Петре, днеска пристигна камион с дърва. Пред училището е, само трябва да ги пренесеш до вас - един кубик са за тебе. Без пари - подарък от Мюсюлманска Европа". А аз му казвам: "Как да ги пренеса, бе Гочо, с кравичката или с козичките? Знайш, и каручка нямам". Той се разгневи и взе да ме хока: "Ние - кай - в устата ви храним, а вий, хаирсъзите му недни, искате и да ви я дъвчем!" Но не се беше ядосал много, щото добави: "Ти вчера на площада кюфтета и кебапчета яде ли?" - "Ядох". "А кой ги осигури, знайш ли?" - "Знам". "Е, тогаз знайш и за кого да гласуваш!" - довърши той и си тръгна.
   - Що бе, Гочо? Що не за друга партия? - направих се на наивен аз.
   - Щото, бачо, ако Мюсюлманска Европа спечели изборите за световен парламент, сички ще се облажите от продажбата на нефта... Дори и ти!
   - Не знам, Гочо, стар съм вече, не знам дали...
   - Стар ли? - озъби се той. - Ти си още на шейсе и девет, на твойте години повечето раждат първо дете!
   - Аз не мога да раждам, Гочо... - благо му възразих, но той ме отряза:
   - Не можеш, щото не искаш!
Тук благоразумно замълчах. Той само махна с ръка, и аз все пак се осмелих да се обадя:
   - Пък, и Гочо, нали знайш, днеска е Задушница и трябва да...
   - Квоооо?! Ти още ли вярваш в тия религиозни дивотии?! Ако твойта се беше съгласила да я замраз... - изрева той, но аз смирено го прекъснах:
   - Недей бе Гочо, имай малко милост поне към умрелите...
Той като че ли омекна и нещо се позамисли, но изведнъж ме сграбчи здраво за лакътя и рязко ме дръпна към себе си:
   - До час да си гласувал! Знайш за кого! Иначе... - при тия думи той ме пусна и усука двата си юмрука, сякаш изцеждаше дреха. Работата ставаше дебела и аз се реших да преговарям:
   - Гочо, айде да напрайм така: знайш, че малко недовиждам...
   - Недовиждаш, щото не си направи нанопермутация на окото, кога му беше времето!    - Гочо, от хората чувах, че имало много странични факти след тия операции, затуй се отказах.
   - Има, дръжки! Ти няма да слушаш ония ненормалници от Естествен живот! Аз като ти говорех навремето - "Петре, направи си една перфорация на окото", ти не щя да ма чуеш!
   Изглежда пак му стана студено - Гочо винаги си е бил малко кекав - пък и сигур му писна от толкоз мозъчно напрежение, та не се пусна в любимите си натяквания и пак си дойде на думата, но с коварна маневра:
   - Ти дърва взе ли?
   - Взех, ама...
   - Кво ама?
   - ... Руско Московчето ме одра десет неткредита само да ги прекара до горе, и сам си ги натоварих и раз... - изстрелях думите колкото се може по-бързо, обаче той вече бе изгубил търпение и се развика:
   - Ако мислиш, че шта калесвам цял ден, не си познал! Бегом към терминала!
   - Терми... терми... термикакво, бе Гочо? За ква баня ми говориш?
   - Пак ми хитрейш, мискинино! Думам ти за тер-ми-на-ла, разумейш? Оная машина, дето вчера я сложиха в общината! На нея се гласува!
   Въпреки резкия тон, усетих, че ядът му се поразсея - Гочо много обичаше някой да изглежда по-глупав от него, дори и ако е наужким - и пак пробвах с дипломацията:
   - Гочо, айде да ида да са избръсна и ще сляза до тоя терми...нал.
Той се ухили и така силно ме тупна по рамото, че бълхите ми изпадаха.
   - Тъй те искам, мойто момче! И не само да са обръснеш, ами и да са срешеш!
След това се обърна и доволно заприпка надолу по пътеката. Аз се върнах в мойта скромна къщурка, а по пътя размишлявах: "Сега... Как да са избръсна, кат не съм запалил печката... А как да я запаля, кат след малко ша излизам?" Сетих обаче за малкия елнагревател. Доволен от находчивостта си, се избръснах набързо и още преди да изтече срока, се озовах в общината.

***

Хеле, гласуваах най-подир! И Гочо беше там - като застъпник. Там беше и Дочо - пръв приятел на Гочо и застъпник на "Граждани за европейски съединени щати". Като минувах край моя човек, той ме дръпна за ръкава и ми скръцна в ухото:
   - Знайш за кого да...
   - Знам, Гочо, знам - отговорих му и се запътих към машината.
Туй ли било то - терминала! Малко телевизорче, сложено в метален шкаф, ама не както му си е редът, а наклонено назад. Гледам аз, пише с големи червени букви - "Сложете лявата си длан тук". Добре, слагам я. След това изскочи друг надпис: "Разпознаване: успешно", тоя път със зелени букви. Още не бях се освестил и изскочиха други надписи - повече и по-дребни. Озърнах се объркан назад и гледам, Гочо отчаяно ми прави някви знаци и шепти: "Първия горе в...". Не можах да разбера - "вляво" ли искаше да каже, "вдясно" ли... Другите хора в стаята се правят, че не чуват. Натиснах там някакъв надпис, телевизорчето избръмча доволно и изписа: "Вие гласувахте успешно! Благодарим ви!". Свърши се най-сетне! Да не ми е името Хитър, ако съм видял по-голям зор през живота си! Ама за кого гласувах, убий ма, не мога ти обясня! За "Мюсюлманска Европа" ли беше... за "Граждани за европейски съединени щати" ли беше..., за "Естествен живот" ли беше... Дано не съм объркал, че да не се събудя утре с прерязано гърло!
Обръщам се аз и излизам от стаята, а Гочо ме дебне пред вратата:
   - Гласува ли както ти казах? - изсъска той.
   - Да, Гочо, точ в точ!
   - Добре, дано не си направил някоя гяволия, щото...
Нямаше нужда да уточнява, репертоарът му от заплахи не беше богат.
    Върнах се вкъщи, разчистих пътеката към сеновала, че беше навял доста сняг, запалих печката и си направих печена тиква. После лекинко се изтегнах на миндера - ей така, само да си изпъна старите членове, ама се стоплих и вече хич не ми се мърдаше. Тиквата беше умирисала на хубаво цялата одая. "Сигурно ще е много вкусна..." - помислих си аз, обаче нямах сили дори да мръдна.
   По някое време съм задрямал и сънувам Гочо, някак странно издължен и с черни дрехи, с качулка на главата, само очите му светят. И се хили гадно-гадно. Стои над мене, а аз - малък-малък, някъде под него. Нещо лошо ми се готвеше, ама пусто да опустее - не знам какво, и краката не ме слушат, че да бягам. По едно време сякаш някоя неведома сила ме накара пак да извия врат нагоре, и що да видя: Гочо замахва към главата ми, ама с юмрук ли, с брадва ли, не мога да ти кажа.
   Събудих се изстинал кат мъртвец. Поотворих очи, гледам - навън се мръкнало, печката изгаснала, а аз не съм си фърлил барем някой козяк върху снагата... С тракаща физиономия и вдървени кокали се изхлузих от миндера и отидох пак да паля печката. Запалих я, сложих да се вари един фасулец, сипах си една анасонлийка за кураж и взех да замезвам от прясната туршия. След като сготвих, си турих една юнашка порция и засърбах сладко-сладко.
   Свърших и тая работа и се сетих, че не отидох на гробищата. Затюхках се, ама вече беше мръкнало и нямаше как. Затова запалих кандилцето пред иконата на пресветата майка Богородица и й се помолих горещо да ми прости, да прости и мойта обична съпруга. Така съм откарал доста. По едно време фитилът започна да мъждука - бях забравил да долея масълце, - а сърцето ми се беше усмирило и си легнах кат пречистен. В просъница си помислих, че добре стана, дето отказах на Гочо да ми сложи - "Безплатно ще бъде, кай, бачо Петре!" - камери в одаята. То било за мое добро - ако съм се нещо разболеел, той щял да види на телевизора и да прати хора да ме спасяват. Аз му викам - "Гочо, стар съм вече, нямам сили да живея втори живот", а той ми отговаря: "В тебе - кай - няма никаква положителност! Ни-как-ва!". Така съм и заспал.

КРАЙ

ЗАБЕЛЕЖКА:
Думите, които изглеждат объркани, не са такива и в този си вид са използвани напълно целенасочено. Разбира се, може да има и някакви истински грешки, които да съм пропуснал, въпреки, че проверих внимателно. Също така, държа да отбележа, че "Мюсюлманска Европа" е алюзия на "Мюсюлманска държава" и няма за цел да обиди нормалните мюсюлмани. За останалото ви оставам да се досетите сами :)

   Космическа станция "Тъмна материя"... Година 21xx... Кръчма "При викингите". Сцена на бара. Булит току-що се бе запознал с някакво младо лейтенантче от Междузвездния флот и междувременно беше успял да гаврътне няколко коктейла. Той се забавляваше чудесно. Нямаше къде да бърза, нито имаше планове за бъдещето. Лейтентчето - на име Стардъст - бъбреше нещо за Космоса, за древната история, за момичето, което бил оставил на родната планета. Въпреки свойското му дърдорене, той стоеше като закован върху високия стол без облегалка. Булит го слушаше разсеяно и отвреме-навреме подмяташе духовити забележки. Обект на шегите му беше и собственика на бара, който странно защо не откликваше на  хумора в тях, а от няколко минути ядно бършеше някаква чаша и гледаше мрачно изпод рунтавите си вежди. Ако продължаваше толкова настървено с чашата, имаше опастност в скоро време тя да започне да се износва. Булит обаче не го беше еня за това и продължаваше да обсипва другите двама със своите остроти, като ту ги насочваше към едната жертва, тук към другата. Наивното лейтенантче приемаше всичко с чисто сърце, личеше си, че все още не бе участвало в нито една битка. Кръчмарят обаче едвам търпеше пиперливия хумор на мечкоподобния си клиент. Булит отново го закачи:  - Конугар, кръчмите в цялата Галактика приминаха на гравитационни чаши, само ти се мъчиш със стъклените...  - Чашите са си хубави, и за тове сведение... - обидено изръмжа кръчмаря, но внезапно млъкна. Ако можеше, щеше само с очи да изпепели досадника, но внимателно култивираното му умение да връща топката в полето на клиента с не по-малко остроумни шеги, изведнъж се беше изпарило. Булит изглежда беше усетил тази негова слабост и изобщо не го жалеше, а продължаваше да го жили:  - А тоя коктейл - "Двойна звезда" ли му беше името - е по-рядък и от междузвездния водород...  - Като гледам как си се наствяткал, не ще да е много... - отчаяно му отговори Конугар, но вниманието и на двамата бе привлечено от някаква новина по ултравизора. Говорителят - бледа триизмерна фигура - беше сложил трагична маска на лицето си, но си личеше лекото му разочарование от липсата на жертви:  - ... Наполеон е бил задържан за обстойна проверка в Москва, главната... Булит рязко се изправи при тези думи, бутайки стола си назад. Той издрънча по керамичните плочки на пода - една от главните атракции  на кръчмата и повод за огромна гордост от страна на собственика. Но сега и на двамата не им беше нито до столове, нито до плочки. Лейтенантчето зяпаше неразбиращо, а погледът му се мяташе от лицето на Булит, към кръчмаря и към говорителя и пак се връщаше обратно.  - Как?! С триста години закъснение? - изтърси той.  - Не бе, идиот! Това е космически кораб и е бил задържан в сектора на руснаците... - тросна му се Булит, но му личеше, че мисли за съвсем други неща.  - Изгоряха ми буболечките... - прошепна си тихичко, но младокът го чу.  - Нали не разрешават да се превозват животни на... - започна той, но Булит, без да каже и дума, така го стрелна с поглед, че Дъст, въпреки цялата си неопетност, безпогрешно разпозна алармения сигнал.    Кръчмарят изви болезнено врата си и впери поглед в изображението, висящо над централния шкаф с напитки - естествено в старомодни стъклени бутилки с хартиени етикети. Пръстите му все по-бавно търкаха чашата, докато спряха съвсем. Тя се изплъзна от ръцете му и с със звънлив екот се строши на пода. Само младокът забеляза това, но благоразумно замълча.    Ултравизорът продължаваше да дудне, но вече никой не го слушаше. Вратът на кръчмаря беше заел нормалното си положение, а той гледаше невярващо в ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. Булит се беше окопитил дотолкова, че се опита отново да се шегува, този път с ултравизора, който започна да бучи и бръмчи веднага след новината, която имаше толкова опустошителен ефект върху двамата възрастни мъже. Сякаш веднъж донесъл лошата вест, пратеникът беше паднал от изтошение и агонизираше:  - Шефе, хиберболичната ти антена пак се е разместила...  - Антената изобщо не е малка - контрира го кръчмарят.  - Аз не ти говоря за големината, а за... - започна Булит, но беше прекъснат от поредната реклама, на която звукът сякаш сам се усили:  - Звездната лотария "Космически милиони" отново се завръща! Този път с още по-големи печалби и предметни награди, невиждани в цялата Вселана! Мина за хелий-3 на Луната, пет хиляди тона платина, десет тона родий!    Конугар отново беше изключил. Щураше се безцелно междиу бара и миялната машина, без нужда вземаше нещо и го оставаше на друго място, и през цялото време си говореше с разфокусиран поглед:  - А сега кой ще ми плаща ипотеката? Тая скапана дупка ли, дето никой не идва в нея? Сто неткредита са това! Сто!    Настроението на двамата клиенти също се беше развалило. Булит удари с яд по бара. Тежкият му юмрук изкриви паянтовия плот, а чашите на него се разхвърчаха на всички страни. Младокът все още нищо не разбираше, но и той се зарази от всеобщото униние. Булит ядно се отправи към изхода, ритайки и чупейки наляво и надясно изпречилите се на пътя му маси и столове. Хвана античната дръжка и затръшна със все сила вратата след себе си. Тя цялата поскочи, а вътрешната дръжка изскочи от леглото си и падна на пода, заключвайки кръчмаря и лейтенантчето.